— Имаме защитната фраза на Лайтсонг — каза единият жрец на Сини пръсти. — Проверихме я и действа. Сменихме я с нова. Останалите Безжизнени са наши.
Безжизнените бяха повалили Сузеброн. Той викаше, но гласът му излизаше повече като стон. Сири се разплака.
Сини пръсти кимна уморено и каза:
— Добре. Отдайте Заповедта. Заповядайте на Безжизнените да тръгнат към Идрис.
Двамата жреци тръгнаха, а Сини пръсти въздъхна тъжно.
— Не би ли трябвало да ликуваш? — викна Сири.
Сини пръсти се обърна към нея.
— Приятелите ми са единствените, които знаят Заповедните фрази за Безжизнената армия на Халандрен. Щом Безжизнените тръгнат за Идрис — със заповеди да унищожават всичко, което намерят там, — приятелите ми ще се самоубият с отрова. Няма да има никой, който да спре тези същества.
„Аустре… — помисли Сири изтръпнала. — Боже на Цветовете…“
— Отведете Бога крал долу — каза Сини пръсти и махна на няколко от Безжизнените. — Задръжте го, докато дойде моментът.
Повлякоха Сузеброн към стълбището. Сири протегна безпомощно ръце към него. Той продължаваше да се бори, но Безжизнените бяха много по-силни. Нечленоразделните му викове заглъхнаха надолу.
— Какво ще направите с него? — попита Сири през сълзи.
Сини пръсти се обърна към нея, но не посмя да я погледне в очите.
— Мнозина в управлението на Халандрен ще сметнат атаката на Безжизнените за политическа грешка и може да се опитат да спрат войната. Ако Халандрен не се посвети наистина на тази борба, нашата саможертва ще е безполезна.
— Не разбирам.
— Ще вземем телата на Лайтсонг и Блашуивър — двамата богове със Заповедните фрази — и ще ги оставим в казармите на Безжизнените, обкръжени от мъртви идрианци, които събрахме от града. След това ще оставим трупа на Бога крал, за да бъде намерен в тъмниците на двореца. Разследващите ще заключат, че са го нападнали и убили идриански убийци — наемали сме достатъчно хора от идрианските гета, тъй че няма да е трудно да го повярват. Онези мои писари, които преживеят нощта, ще потвърдят версията.
Сири примига, за да махне сълзите от очите си. „Всички ще предположат, че Блашуивър и Лайтсонг са пратили армиите като възмездие за смъртта на Бога крал.
А след като кралят е мъртъв, хората ще се разгневят.“
— Съжалявам, че ви въвлякох във всичко това — каза Сини пръсти и махна на Безжизнените да я отведат. — За мен щеше да е по-лесно, ако бяхте успели да се предпазите от бременността.
— Не съм бременна!
— Хората мислят, че сте — отвърна той с въздишка и тръгна към стълбището. — А това е достатъчно. Трябва да разстроим това управление и трябва да разгневим идрианците достатъчно, за да искат да унищожат халандренците. Смятам, че вашият народ ще се справи по-добре в тази война, отколкото твърдят всички, особено след като Безжизнените ще тръгнат без командване.
Погледна я и добави:
— Но за да тръгне тази война както трябва, идрианците трябва да искат да се бият. Иначе ще побегнат и ще се скрият из планините. Не, и двете страни трябва да се мразят, да привличат на своя страна колкото може повече съюзници в битката, за да се отклони достатъчно вниманието на всички…
„А какъв по-добър начин да бъде принуден Идрис да воюва от това да ме убият? — помисли с ужас Сири. — И двете страни ще видят в смъртта на несъществуващото ми дете акт на война. Това няма да е битка за превъзходство. Ще е открита война на омразата. Боевете може да продължат десетилетия.
И никой изобщо няма да осъзнае, че истинският ни враг — този, който започва всичко това, — е мирната кротка провинция на юг от Халандрен.“
56.
Вивена надничаше през прозореца, задъхана и изпотена. Дент беше вътре, както и Тонк Фах. Вашер висеше от кука на тавана. Беше окървавен и не му бе останал никакъв Дъх, но изглеждаше жив.
„Мога ли да спра и Дент, и Тонк Фах?“, помисли тя. Ръцете й се бяха уморили. В джоба си имаше две въжета, които можеше да Пробуди. А ако ги хвърлеше и не улучеше? Виждала беше Дент в бой. Беше невероятно бърз. Трябваше да го изненада. Ако не успееше, щеше да умре.
„Какво правя? — помисли си. — Вися от някаква стена и се каня да нападна двама професионални бойци?“
Наскоро преживяното й даде сила да потисне страха си. Можеше да я убият, но щеше да е бърз край. Беше преживяла предателства, смъртта на скъп приятел и едва не беше полудяла от болест, глад и ужаса да живее на улиците. Бяха я притискали, принуждавали я бяха да признае, че е предала народа си. Едва ли можеха да й причинят повече.
Тези мисли й вдъхнаха още сила. Изненадана от собствената си решимост, тя върна Дъха от наметалото и гамашите си, Пробуди двете въжета и им каза да сграбчат, щом ги хвърли. Помоли се безмълвно на Аустре, след което се люшна и скочи в стаята.