„Богът крал. Интересно.“
Наведе отново глава. Имаше ли значение? Беше провалил Блашуивър. Беше провалил всички. Армиите на Безжизнените сигурно вече настъпваха към Идрис. Халандрен и Идрис щяха да започнат война и Пан Кал щеше да получи своето възмездие. След триста години.
Вашер се изправи с усилие. Държеше меча за дуелиране в отслабналата си ръка, все още разтреперан от боравенето с Нощна кръв, и гледаше Дент.
Черният коридор беше огромен — Вашер беше унищожил няколко от стените. Удивително беше, че покривът не бе пропаднал.
А подът беше осеян с трупове — трупове на хората на Дент и на противниците им.
— Ще ти позволя да умреш лесно — каза Дент и вдигна меча си. — Просто ми кажи истината. Изобщо не уби Арстийл в дуел, нали?
Вашер също вдигна меча си. Раните, болката в ръката му, изтощението от това, че бе стоял буден толкова дълго… всичко това го съсипваше. Дори неговото тяло не можеше да понесе повече. Не отговори.
— Както искаш — каза Дент и нападна.
Вашер отстъпи в защита. Дент открай време беше по-добрият с меча. Вашер винаги беше по-добрият изследовател, но какво му бе спечелило това? Открития, които бяха довели до Велебран, армия от чудовища, унищожила толкова много хора.
Биеше се. Биеше се добре, знаеше го, въпреки цялата си умора. Но това не помагаше много. Дент прониза лявото му рамо — любимото му място за първия удар. Позволяваше на противника си да продължи да се бие, ранен, и да проточи битката за забавление.
— Изобщо не си надвил Арстийл — каза Дент.
— Ще ме убиете на олтар — каза Сири, застанала в странната зала. Около нея Безжизнени слагаха на пода трупове на жреци. — Безсмислено е, Сини пръсти. Вие не почитате религията им. Защо правите това?
Сини пръсти стоеше до нея. Държеше нож. Тя виждаше срама в очите му.
— Сини пръсти. — С усилие съхрани гласа си спокоен, косата й остана черна. — Сини пръсти, не е нужно да правиш това.
Сини пръсти най-сетне я погледна.
— След всичко, което вече направих, мислиш ли, че една смърт в повече означава нещо за мен?
— След всичко, което си направил, наистина ли мислиш, че още една смърт ще означава нещо за каузата ви?
Той извърна очи към олтара.
— Да. Знаеш какво говорят идрианците за нещата, които стават в Двора на боговете. Вашите хора мразят жреците. Говорят за убийства, вършени на черни олтари в недрата на дворците. Е, ние ще оставим няколко идриански наемници да видят това, след като умреш. Да видят, че сме закъснели и не сме успели да те спасим и че извратените жреци са те убили на един от скверните си олтари. Ще им покажем мъртвите жреци, които сме убили, докато сме се опитвали да те спасим.
— И идрианците в града ще се разбунтуват — продължи той. — Нервите им бездруго вече са опънати до скъсване — трябва да ти благодарим за това. В града ще се развихри хаос и ще има касапница, каквато не е виждана от Велебран насам, и халандренците ще избиват идриански селяци, за да възстановят реда. Онези идрианци, които оцелеят, ще се върнат в отечеството ти и ще разкажат историята. Всички ще научат как халандренците са искали принцеса от кралската кръв само за да могат да я принесат в жертва на своя Бог крал. Преувеличено и глупаво е да се мисли, че халандренците наистина биха направили такова нещо, но понякога най-безумните приказки са тези, на които най-много се вярва, и идрианците ще го приемат. Знаеш, че ще го приемат.
Тя наистина го знаеше. Чувала беше подобни истории в детството си. Халандрен беше далечен за сънародниците й, плашещ и странен. Започна да се дърпа, вече уплашена не на шега.
Сини пръсти я погледна и каза:
— Наистина съжалявам.
„Аз съм нищо — помисли Лайтсонг. — Защо не можах да я спася? Защо не можах да я защитя?“
Пак плачеше. Странно, някой друг също плачеше. Мъжът в килията до него. Богът крал. Сузеброн стенеше от безсилие и блъскаше решетките на клетката си. Не говореше обаче, нито упрекваше похитителите си.
„Защо?“, помисли Лайтсонг.
Към клетката на Бога крал се приближиха няколко мъже. Мъже от Пан Кал. Намръщени.
Лайтсонг ги гледаше и мълчеше.
„Ти си бог.“ Думите на Ларимар все още ехтяха в ума му. Висшият жрец лежеше в килията си вляво от него, затворил очи за ужасите около тях.
„Ти си бог. Поне за мен.“
Лайтсонг поклати глава. „Не. Аз съм нищо! Никакъв бог не съм. Не съм дори добър човек.“
„Си… За мен…“
В лицето му плисна вода и Лайтсонг тръсна глава. Отекна далечен гръм. Никой друг като че ли не забеляза.
Ставаше тъмно.
„Какво?“
Беше на кораб. Вълните го подмятаха в тъмно море. Лайтсонг стоеше на палубата и се мъчеше да се задържи прав на хлъзгавите дъски. Знаеше, че това е просто халюцинация, че все още е в килията си, но усещането беше истинско. Много истинско.