Вълните кипяха, мълнии раздираха черното небе. Корабът се люшна и лицето на Лайтсонг се блъсна в стената на каютите. Светлината от окачения на мачтата фенер примига колебливо, съвсем слаба в сравнение с блясъка на мълниите.
Лайтсонг примига. Лицето му се беше притиснало в нещо нарисувано на дървото. Червена пантера, лъснала на светлината на фенера и дъжда.
„Името на кораба — спомни си той. — «Червената пантера».“
Не беше Лайтсонг. Или беше, но беше много по-дребен и дундест. Човек, привикнал с ролята си на писар. С дългите часове броене на монети и проверка на тефтери.
Проверяваше парите. Това беше правил. Хората го наемаха, за да открива дали не са ги измамили и дали договорът е изпълнен перфектно. Работата му беше да преглежда счетоводните книги, да издирва скрити или заблуждаващи извъртания в сметките. Детектив. Само че не от типа, който си беше представял.
Вълните блъскаха кораба. Ларимар, няколко години по-млад на вид от него, изрева за помощ откъм носа. Притекоха се моряци. Корабът не беше на Ларимар, нито на Лайтсонг. Бяха го заели само за една приятна разходка. Плаването беше любимото занимание на Ларимар в свободното му време.
Бурята бе връхлетяла внезапно. Вълни заливаха палубата и моряците се бореха да задържат кораба да не се обърне. Платната ги нямаше, останали бяха само разкъсани дрипи. Дървото скърцаше и пращеше, черната вода на океана бе кипнала. Лайтсонг бе стиснал някакво въже.
И изведнъж от каютата изскочи някакво момиче и затича по палубата, а зад него някаква жена изкрещя:
— Татара!
Лайтсонг познаваше момичето. Беше племенницата му. Извика й да се прибере, но гласът му се изгуби в грохота на гръмотевиците.
Тя се обърна и го погледна.
Следващата вълна я запокити в океана.
Ларимар извика отчаяно. Лайтсонг гледаше стъписан. Бездънната чернилка грабна племенницата му. Погълна я. Глътна я.
Златистата й коса се люшна във водата.
Ларимар изкрещя. Снаха му проплака. Лайтсонг просто стоеше и гледаше втренчено водата — кипнала пяна и непрогледна чернота. Ужасна, ужасна чернота.
Още държеше въжето.
Без да помисли, скочи през перилото и се хвърли в ледената вода.
Сграбчи нещо. Май беше крак. Усука въжето около глезена и успя някак да затегне възел. Напорът на връхлитащата вода го отхвърли настрани. Засмука го надолу. Той се пресегна нагоре, към мълниите, огрели повърхността. Светлината ставаше все по-далечна, докато потъваше.
Надолу. В черните дълбини… В пустошта…
Примига. Плясъкът на вълните и грохотът заглъхнаха. Седеше на студените камъни в килията си. Дълбините го бяха взели, но нещо го беше върнало в живота. Беше се Завърнал.
Защото бе видял война и унищожение…
Богът крал изрева от страх. Лайтсонг се обърна, видя как лъжежреците награбиха Сузеброн и видя и отворената му уста. „Няма език — помисли си. — Ама разбира се. За да не може да използва БиоХромата. Разумно.“
Извърна се настрани. Тялото на Блашуивър лежеше на пода, червено и кърваво. Беше видял това в съновидение. В смътните сенки на сутрешен спомен бе помислил, че образът е как се изчервява от срам, но сега си спомни. Погледна на другата страна и видя Ларимар, затворил очи като в сън — този образ също се бе появил в съня му. Сега осъзна, че ги е затворил, защото плаче.
Богът крал в затвор. Беше видял и това. Но над всичко това помнеше как стои от другата страна на ярка цветна вълна от светлина и гледа света отвъд нея. И вижда как всичко, което е обичал, се разпада под стихията на унищожителна война. Война по-ужасна от всичко, което е познавал светът, война по-смъртоносна дори от Велебран.
Помнеше другата страна. И помнеше глас, спокоен и изпълнен с утеха, който му предлагаше възможност.
Да се Завърне.
„В името на Цветовете… — помисли Лайтсонг и се изправи, докато лъжежреците смъкваха Бога крал на колене. — Наистина съм бог.“
Пристъпи към решетките на килията. Видя болка и сълзи на лицето на Бога крал и някак ги разбра. Този мъж наистина обичаше Сири. Беше видял същото в очите на кралицата. По някакъв начин тя бе обикнала човека, който трябваше да е нейният потисник.
— Ти си моят крал — прошепна Лайтсонг. — И господар на боговете.
Мъжете от Пан Кал притиснаха Бога крал с лице към каменния под. Един от жреците вдигна меч. Ръката на Бога крал се изпъна напред, с разперени към Лайтсонг пръсти.
„Видях пустошта — помисли той. — И се върнах.“