И Лайтсонг посегна през решетките и стисна ръката на Сузеброн. Един лъжежрец го погледна с тревога.
Лайтсонг срещна погледа му, усмихна се широко и отново погледна Бога крал.
— Моят живот към твоя — каза Лайтсонг. — Моят Дъх е твой.
Дент посече крака на Вашер.
Вашер се олюля и се смъкна на коляно. Дент замахна отново и Вашер едва успя да отбие меча.
Дент отстъпи назад и поклати глава.
— Жалък си, Вашер. След малко ще умреш. А продължаваш да си мислиш, че си по-добър от всички нас. Съдиш ме затова, че станах наемник? Какво друго можех да направя? Да завзема кралства? Да властвам над тях и да започвам войни като теб?
Вашер наведе глава. Дент изръмжа и замахна с меча. Вашер се опита да се защити, но беше твърде слаб — Дент отби оръжието му, а след това го изрита в корема.
Вашер се отпусна безпомощно до стената. Беше изпуснал меча си. Дент пристъпи напред и затисна ръката му с крак.
— Смяташ, че трябва просто да се върна към онзи, който бях преди ли? Да съм щастливият дружелюбен човек, когото всички обичаха?
— Ти си добър човек — каза Вашер.
— Онзи човек видя и направи ужасни неща — каза Дент. — Опитвал съм се, Вашер. Опитвал съм се да се върна. Но мракът… е вътре. Не мога да избягам от него. Смехът ми е зъл. Не мога да забравя.
— Мога да те накарам — каза Вашер. — Знам Заповедите.
Дент замръзна.
— Обещавам — каза Вашер. — Ще го измъкна от теб, ако пожелаеш.
Дент го гледаше, без да маха крака си от ръката му. Накрая поклати глава.
— Не. Не заслужавам това. Никой от нас не го заслужава. Сбогом, Вашер.
Вдигна меча, за да нанесе последния удар. А Вашер вдигна ръка и докосна крака на Дент.
— Моят живот към твоя, моят Дъх става твой.
Дент замръзна. След това се олюля. Петдесет Дъха излетяха от гърдите на Вашер и нахлуха в тялото му. Независимо дали ги искаше, не можеше да ги върне. Петдесет Дъха. Не много.
Но достатъчно. Достатъчно, за да го накарат да затрепери от наслада. Достатъчно, за да го накарат да изгуби самообладание само за секунда и да се смъкне на колене. И в тази секунда Вашер се надигна… грабна камата от ръката на трупа до тях… и я заби в гърлото му.
Дент падна назад, с широко отворени очи, от шията му бликна кръв. Разтърси се от насладата на поетите нови Дихания, докато животът изтичаше от него.
— Никой никога не очаква това — прошепна Вашер. — Дъхът е съкровище. Да го дадеш на друг и след това да го убиеш е загуба на богатство, каквото повечето хора никога няма да видят. Никога не го очакват.
Дент потрепери. Косата му изведнъж потъмня до черно, след това изруся, после лумна гневно червена.
А после побеля от ужас и остана така. Дент застина. Животът изтичаше, нов Дъх и стар чезнеха.
— Искаше да научиш как убих Арстийл — каза Вашер и изплю кръвта от устата си. — Е, вече знаеш.
— Най-малкото, което мога да направя — каза Сини пръсти, — е да те убия лично, вместо да го оставя на Безжизнените. Обещавам ти, че ще е бързо. Ще го направим така, че да изглежда като езически ритуал, и ще ти спестим болезнената смърт. — Обърна се към Безжизнените, които я държаха. — Вържете я на олтара.
Сири се задърпа от Безжизнените, които я държаха за раменете, но беше безполезно. Бяха ужасно силни, а ръцете й бяха вързани.
— Сини пръсти! — извика тя и го погледна. — Няма да умра вързана на някакъв камък като безпомощна девица от приказките. Щом искаш смъртта ми, имай поне приличието да ми позволиш да умра права.
Сини пръсти свъси вежди, но властният й тон като че ли го разколеба и той вдигна ръка да спре Безжизнените, които я дърпаха към олтара, и каза:
— Дръжте я здраво.
— Разбираш чудесната възможност, която губиш, ако ме убиеш — каза тя, щом той се приближи към нея с нож в ръка. — Съпругата на Бога крал би се оказала чудесна заложничка. Ще си глупак, ако ме убиеш и…
Той не й обърна внимание и опря ножа. Сири изтръпна. Щеше да умре. Този път наистина щеше да умре.
И войната щеше да започне.
— Моля те — прошепна тя.
Той я погледна разколебан, после се намръщи и вдигна ножа за удар…
Зданието започна да се тресе.
Сини пръсти извърна очи към писарите. Те също бяха объркани.
— Земетресение ли? — възкликна един.
Подът започна да побелява. Цветът започна да се движи като вълна от слънчева светлина, когато слънцето се издига над планините. Стените, таванът, подът — всичкият черен камък избледня. Жреците заотстъпваха уплашени, един скочи на плъстената пътека, за да не докосне странните бели камъни.
Сини пръсти я погледна смутено. Подът продължаваше да трепери, но той все пак вдигна ножа и го стисна с посинелите си от мастило пръсти. И странно, Сири видя как бялото на очите му се пречупи и излъчи дъга от цветове.