— Но, милорд! — възкликна Сузеброн. — Камъкът не може да бъде Пробуден.
— Камъкът не е бил Пробуждан — каза Вашер. — В статуите има човешки кости. Те са Безжизнени.
Човешки кости? Вивена се смрази. Беше й казал, че костите обикновено са лош избор, защото е трудно да ги държиш в човешка форма в процеса на Пробуждането. Но ако тези кости бяха вградени в камък? Камък, който запазва формата си, камък, който би ги предпазвал от вреди, камък, в който би било почти невъзможно да пострадат или да се счупят? Пробудени щяха да са много по-силни от човешки мускули. Ако можеше да се създаде Безжизнен от кости, достатъчно силни, за да движат каменно тяло…
„Цветове!“, помисли тя.
— В града има около хиляда Д’Денир — каза Вашер — и повечето би трябвало все още да са годни за действие, макар и неподвижни. Аз ги създадох.
— Но те нямат алкохолна сукървица — каза Вивена. — Нямат вени дори!
Вашер я погледна. Той беше. Същото лице, същото изражение. Не беше променил облика си, за да заприлича на някой друг. Приличаше просто на Завърнал се вариант на себе си. Какво ставаше тук?
— Не винаги сме използвали алкохолна сукървица — каза Вашер. — С нея Пробуждането става по-лесно и е по-евтино, но не е единственият начин. Вярвам, че в представите на мнозина това е станало задължително. — Погледна отново Бога крал. — Би трябвало да можеш бързо да им впечаташ нова защитна фраза след това и да им заповядаш да спрат другата армия. Мисля, че тези мои „привидения“ ще се окажат… много ефикасни. Оръжията са буквално безполезни срещу камъка.
Сузеброн мълчеше.
— Те вече са твоя отговорност — заяви Вашер. — Използвай ги по-добре от мен.
Епилог
На другия ден армия от хиляда каменни войници се изсипа през градските порти и се втурна в бяг по широкия друм след Безжизнените, тръгнали в марш предния ден.
Вивена стоеше извън града, подпряна на крепостната стена и загледана след тях.
„Колко често стоях под погледа на Д’Денир, без изобщо да знам, че са живи и само чакат да им се Заповяда отново“, помисли тя. Всички твърдяха, че Миротвореца е оставил статуите като дар на хората, символ, който да им напомня да не тръгват повече на война. Винаги й се беше струвало странно. Статуи на войници, за да напомнят на хората, че войната е нещо ужасно?
И все пак наистина бяха дар. Дарът, сложил край на Велебран.
Обърна се към Вашер, който стоеше до нея, с Нощна кръв в едната му ръка. Тялото му си беше върнало обичайната форма, с чорлавата коса и всичко останало.
— Кое беше първото нещо, което ме научи за Пробуждането? — попита тя.
— Това, че не знаем много ли? Че има стотици, може би хиляди Заповеди, които все още не сме открили?
— Точно това. — Тя се обърна и се загледа отново към Пробудените статуи в далечината. — Мисля, че беше прав.
— Мислиш?
Тя се усмихна.
— Наистина ли ще могат да спрат другата армия?
— Вероятно — отвърна Вашер и сви рамене. — Достатъчно са бързи, за да ги догонят — Безжизнените от плът няма да могат да се движат толкова бързо като тези с каменни крака. Виждал съм ги как се бият. Наистина е доста трудно да бъдат надвити.
Тя кимна и каза:
— Значи народът ми ще бъде спасен.
— Освен ако Богът крал не реши да използва Безжизнените статуи, за да го завладее.
— Казвал ли ти е някой някога, че си мърморко, Вашер? — изсумтя тя.
„Най-после някой да се съгласи с мен!“ — каза Нощна кръв.
Вашер се намръщи.
— Не съм мърморко. Просто не ме бива много с думите.
Тя се усмихна.
— Е, това е — въздъхна той и вдигна торбата си. — Сбогом.
Метна торбата на рамо и тръгна.
Вивена тръгна до него.
— Какво правиш? — попита той.
— Идвам с теб.
— Ти си принцеса. Остани с онова момиче, което управлява Халандрен, или се върни в Идрис, за да те провъзгласят като героинята, която ги е спасила. И едното, и другото ще ти даде щастлив живот.
— Не. Не мисля. Дори баща ми да ме приеме, едва ли ще мога вече да живея щастливо в разкошен палат или в кротко градче.
— Ще премислиш, като поживееш малко по пътя. Труден живот е.
— Знам. Но… всичко, което бях — всичко, което бях научена да правя — се оказа лъжа, загърната в омраза. Не искам да се връщам към нея. Вече не съм онази жена. И не искам да бъда.
— Коя си тогава?
— Не знам — отвърна тя и кимна към далечния хоризонт. — Но мисля, че ще намеря отговора там.
Повървяха мълчаливо.
— Семейството ти ще се тревожи за теб — каза Вашер.
— Ще го преодолеят — отвърна тя.
Той помълча, после сви рамене.
— Ами добре. Всъщност ми е все едно.