— Приказките все идват отнякъде.
— Да, идват от старици, седнали край огнището зиме. Не мисля, че трябва да сме толкова наплашени. В Халандрен да си правят каквото искат, мен не ме засяга, стига да не ни закачат.
Маб закълца грудките, без да вдига глава.
— Имаме си мирния договор, Маб — каза Сири. — Татко и Вивена ще се погрижат да сме в безопасност и Халандрен няма да ни закача.
— А ако не успеят?
— Ще успеят. Няма нужда да се тревожиш.
— Халандренците имат по-добри войски — рече Маб, докато кълцаше, без да вдига очи, — по-добра стомана, повече храна и онези… онези неща. Това тревожи хората. Може би не теб, но благоразумните хора.
Думите на готвачката трудно можеше да се пренебрегнат току-така. Маб беше разумна жена, с повече мъдрост от инстинкта й за подправки и бульони. Само че имаше склонност да се плаши.
— Безпокоиш се за нищо, Маб. Ще видиш.
— Казвам само, че времето не е добро за една принцеса да щъка насам-натам с цветя, да изпъква и да привлича неприязънта на Аустре.
— Добре тогава — въздъхна Сири и хвърли последното си цвете в котлето с яхния. — Сега вече всички можем да изпъкнем.
Маб замръзна, после продължи да кълца поредния корен.
— Предполагам, че беше цвят от ванавел?
— Разбира се — отвърна Сири и подуши над къкрещото котле. — Не съм толкова глупава да разваля хубава яхния. И все пак казвам, че прекаляваш със страховете си.
Маб изсумтя и й подаде друг нож.
— Дръж. Свърши и ти нещо полезно. Тези корени трябва да се накълцат.
— Нали трябва да се обадя на татко? — подхвърли Сири, грабна един буцест корен от ванавел и закълца.
— Той просто ще те върне тук и ще те накара да работиш в кухнята за наказание — рече Маб и отново чукна котлето с ножа си. Вярваше твърдо, че може да прецени кога ястието е готово по звука.
— Аустре да ми е на помощ, ако татко изобщо разбере, че тук долу ми харесва.
— Просто обичаш да се въртиш близо до храната — отвърна Маб, извади цветето на Сири от яхнията и го хвърли настрана. — Все едно, не можеш да му се обадиш. Той е на заседание с Ярда.
Сири не реагира — просто продължи да кълца. Косата й обаче изруся от възбуда. „Татковите съвещания с Ярда обикновено траят часове. Няма много смисъл просто да си седя тук и да го чакам да приключи.“
Маб се обърна да вземе нещо от масата и преди да погледне отново, Сири изхвърча през вратата и забърза към кралските конюшни. Само след минути вече препускаше в галоп далече от палата, облечена в любимото си кафяво наметало и обзета от онази възбуждаща тръпка, от която косата й ставаше тъмноруса. Една хубава бърза езда щеше да е чудесен начин да убие деня.
В края на краищата наказанието й бездруго сигурно щеше да е същото.
Деделин, кралят на Идрис, остави писмото на писалището си. Беше го гледал достатъчно дълго. Време беше да реши дали да прати най-голямата си дъщеря на смърт, или не.
Въпреки настъпването на пролетта стаята му беше студена. Топлината беше рядкост в планинските земи на Идрис. Тачеха я и й се радваха, защото се задържаше само за кратко всяко лято. Покоите му освен това бяха оскъдно обзаведени. Имаше красота в простотата. Дори крал нямаше право да проявява арогантност със суетна показност.
Деделин се изправи и погледна през прозореца. Палатът беше малък според световните мерки — само един етаж на височина, с островръх дървен покрив и дебели каменни стени. Но беше голям според идрианските мерки и дори граничеше с пищност. Но това можеше да се прости, защото палатът беше и зала за срещи, и център за действия за цялото кралство.
Виждаше генерал Ярда с крайчеца на окото си. Едрият мъж стоеше в очакване, стиснал ръце зад гърба си, гъстата му брада бе вързана на три места. Беше единственото друго лице в стаята.
Деделин отново погледна писмото. Хартията беше яркорозова и крещящият цвят изпъкваше на писалището му като капка кръв в снега. Розовото беше цвят, който човек никога нямаше да види в Идрис. В Халандрен обаче — центъра на световната багрилна промишленост — такива безвкусни багри бяха обичайни.
— Е, стари приятелю? — попита Деделин. — Имаш ли някакъв съвет за мен?
Генерал Ярда поклати глава.
— Война иде, ваше величество. Усещам я във ветровете и я чета в донесенията на шпионите ни. Халандрен все още ни смята за бунтовници, а проходите ни към Севера са твърде изкушаващи. Ще нападнат.
— Тогава не би трябвало да я пращам — каза Деделин и отново се загледа през прозореца. Дворът гъмжеше от хора в кожи и наметала: идваха на пазар.
— Не можем да спрем войната, ваше величество — рече Ярда.