Още време. Генералът винаги искаше още време. Но след като това време струваше собственото дете на Деделин?
„Ярда не би се поколебал да прати един войник на смърт, ако това би означавало достатъчно време, за да разположи останалите си войници на по-добра позиция за атака — помисли Деделин. — Ние сме Идрис. Как мога да искам нещо по-малко от дъщеря си, след като бих го поискал от някой от бойците ми?“
Но мисълта за Вивена в ръцете на Бога крал, Вивена, принудена да роди дете на онова същество… косата му едва не побеля от грижа за нея. Онова дете щеше да се превърне в мъртвородено чудовище и да стане следващия Завърнал се бог на Халандрен.
„Има и друг начин — зашепна част от ума му. — Не си длъжен да пращаш Вивена…“
На вратата се почука. Двамата с Ярда се обърнаха и Деделин извика на посетителя да влезе. Сигурен беше кой е.
Вивена застана на прага в сивото си облекло, все още толкова млада в очите му. Но в същото време беше съвършеният образ на идрианска жена — косата прибрана в скромна плитка, без никакъв грим, който да привлича внимание към лицето й. Не беше плаха или мека като някои благороднички в северните кралства. Беше просто сдържана. Сдържана, семпла, твърда и способна. Идрианка.
— Тук сте от няколко часа, татко — каза Вивена и наведе почтително глава към Ярда. — Слугите говорят за цветен плик, донесен от генерала. Мисля, че се досещам за съдържанието му.
Деделин я погледна в очите, а след това й махна да седне. Тя тихо затвори вратата и се настани на един от дървените столове до стената. Ярда остана прав, според мъжкия обичай. Вивена хвърли поглед на писмото на писалището. Беше спокойна, косата й — овладяна и задържана в почтително черно. Беше дваж по-благочестива от самия Деделин и — за разлика от сестра си — никога не привличаше внимание към себе си с изблици на чувства.
— Предполагам, че трябва да се приготвя за тръгване — каза Вивена. Ръцете й бяха отпуснати в скута й.
Деделин отвори уста, но не можа да намери думи. Погледна Ярда, но той само примирено поклати глава.
— През целия си живот съм се подготвяла за това, татко — каза Вивена. — Готова съм. Сири обаче няма да го приеме добре. Тръгна на езда преди час. Трябва да напусна града преди да се е върнала. Така ще избегнем всякаква сцена, която би могла да направи.
— Късно е — каза Ярда с гримаса и кимна към прозореца. Хората отвън тъкмо се пръскаха пред ездачката, нахлула в галоп през портата. Носеше тъмнокафяво наметало, на ръба да стане твърде цветно, и — разбира се — беше разпуснала косата си.
Която беше жълта.
Деделин усети как гневът и отчаянието му се усилиха. Само Сири можеше да го накара да загуби самообладание и — като в ироничен контрапункт на причината за гнева му — усети как косата му се промени. За гледащите го няколко кичура от косата му щяха да са се обагрили от черно в кървавочервено. Това беше отличителният белег на членовете на кралската фамилия, избягали в планинските земи на Идрис в разгара на Велебран. Другите можеха да скриват чувствата си. Хората с кралска кръв обаче издаваха какво чувстват с косата си.
Вивена го гледаше, безупречно чиста както винаги, и самообладанието й му даде сила да накара косата си отново да стане черна. Отне му повече воля, отколкото който и да е човек от простолюдието можеше да разбере, да обуздае изменчивите „кралски кичури“. Понятие нямаше как Вивена се справя толкова добре.
„Горкото момиче, така и нямаше детство“, помисли Деделин. От раждането й животът на Вивена бе насочен към това единствено събитие. Първородното му дете, момичето, което винаги сякаш бе част от него самия. Момичето, което винаги го беше карало да се чувства горд. Жената, която вече бе спечелила обичта и почитта на народа си. Виждаше в ума си кралицата, която можеше да стане тя, по-силна и от него самия. Кралицата, която можеше да ги преведе през мрачните дни, които идеха.
Но само ако оцелееше дотогава.
— Ще се приготвя за пътуването — каза Вивена и се надигна.
— Не — спря я Деделин.
Ярда и Вивена се извърнаха към него.
— Татко — заговори тя. — Ако нарушим този договор, това ще означава война. Подготвила съм се да се принеса в жертва за нашия народ. Ти ме научи на това.
— Няма да заминеш — заяви твърдо Деделин и се обърна отново към прозореца. Навън Сири се смееше с един от конярите. Деделин чуваше изблика й дори от толкова далече. Косата й бе станала червена като пламък.
„Господи боже на Цветовете, прости ми — помисли той. — Какъв ужасен избор за един баща. Договорът е изричен: трябва да изпратя в Халандрен дъщеря си, когато Вивена навърши двайсет и втория си рожден ден. Но не казва коя дъщеря трябва да пратя.“