Ерих Мария Ремарк
Спирка на хоризонта
Глава първа
Кай се замисли, че за първи път от година насам си е отново у дома; там, където бе преминала младостта му, сред хората, с които бе израснал. Винаги, когато се връщаше, намираше всичко така, както го бе оставил — графиня Гест, влюбена в лимоновия си сладкиш и в романтичната музика, беловласият господин крой, сестрите Холгерсен. Само младата Барбара не беше вече предишното дете.
Седяха на терасата пред господарската къща. Вратите към музикалния салон бяха отворени. Есенната импресия правеше музиката по-завладяваща. Паркът и капещите листа допълваха картината. В тази топла атмосфера вечерята бе съвсем приятелска, подбрани фрази, разговори за миналото, които възбуждаха апетита.
Спокойно и заседнало протичаше животът, близо до земята, обсебен от спомените на десетилетията и съхранен в ежедневните задължения — бе по-важно да се мисли за сеитбата и реколтата, отколкото за сърцето.
Всеки живееше като другия без особена разлика. Хората се познаваха прекалено отдавна, за да могат да си дадат нещо особено и затова ги събираха темите от всекидневието им. Никой не се отегчаваше от безкрайното повторение на ежедневните неща в кратките интервали от време, никои не предполагаше колко опустошаващо действа трайното съжителство и вместо напрежение предизвиква бъбрива скука.
Вятърът свиреше във върховете на чинарите и на моменти дори заглушаваше музиката. Зад дърветата блесна закъсняла светкавица.
Кай стана неспокоен. Изведнъж усети как минутите и секундите от живота му се изплъзват безвъзвратно; докато той си седи там съвсем безучастно; — потокът на времето безшумно се отдалечава — загадъчно и застрашително — в неуморим бяг, невъзпрепятстван от нищо, безспир, като неминуемото повяхване на свежия цвят.
Не издържа да остане още, намери повод да си вземе сбогом и се отправи към конюшните. Яхна коня си и препусна в галоп към собствената си къща.
В топлия сумрак, ухаещ на сено и животинска пот, сгушена между конете, лежеше Фруте — сивият му дог. Щом чу стъпките му, тя скочи. Хвърли се радостно към него и залая.
Лаят й се превърна във весело скимтене. Кай се заслуша. На вратата се появи младата Барбара и извика:
— Искам да пояздя малко с вас, Кай. Вечерта е прекрасна. Над полето се е притаила буря.
Тя се облегна на бокса и го погледна. Лицето и бе в сянката на полумрака, устните и челото и представляваха само бегли очертания, които се сливаха с тъмнината, но все пак излъчваха странно вълнение. Слабата светлина от прозореца се отразяваше в очите й.
Кай забеляза нещо, което сякаш искаше да бликне от нея; нещо, което дори и самата тя не подозираше. Тя го последва и тай си помисли, че наистина иска само да поязди с него. Не ставаше дума за нищо повече.
Там, между телата на животните, между гладката кожа на конете и тъмната козина на плътно стоящия до тях дог, сред тропота и дрънченето на вериги, той хвана настойчиво ръката й:
— Барбара, щом се върнах и ви видях, истински се зарадвах, че толкова сте пораснала. Не си отивайте оттук, повярвайте ми, мястото ви е тук, в господарската къща, сред липите и чинарите, кучетата и конете. Или човек не бива да си тръгва, или да не прави опити да се върне, защото никога не може да се намери верният път назад и остава единствено раздвоението. Но вашето място наистина е тук, Барбара, сред тишината да откриете себе си и да вършите обикновените неща в живота.
Ръцете й потрепнаха в неговите. Тя не отвърна. Между тях се настани мълчание, което прерасна в поетично очакване.
Той наруши тишината, преди да стане многозначителна:
— Хайде да оседлаем кобилата ви, Барбара.
Те яздеха един до друг. Зад парка се простираха поля и ниви, а сред тях — селото; после започваше брезова горичка, хвойна и камънак. На хоризонта се задаваше буря. Светкавица, подобна на тънка артерия, разцепи въздуха. Конете повдигнаха глави. Притаеният до този момент вятър в гората изведнъж сграбчи вечерта.
— Отново ли си тръгвате, Кай?
— Не знам, може би. — Той бързо се наведе и отново се изправи. — Може би, Барбара.
Яздеха забързани. Пътят водеше към един хълм. Оттам погледът обхващаше необятния простор. Те обуздаха конете. Хълмът бе обвит в сянка, пълзяща между храсталаци и камъни. Над тях, в полумрака, тревата наподобяваше разбунтувано море.
Светкавиците се усилиха. При всяко проблясване бледата светлина на селото го превръщаше във видение, изплувало от нощта. Поредната светкавица ярко очертаваше низ от покриви и ниската светла кула. Светваше и изчезваше отново, като че потъваше вдън земя. Мигновената гледка в далечината приличаше на Фата Моргана, на недействителен блян. Това чувство се усилваше и от тътена на гръмотевиците между светлината и мрака.