Холщайн му тикна цигара в устата. Кай си дръпна настървено няколко пъти.
— Колата тегли отлично.
Монтьорите затеглиха отново гайките.
Водачите имаха около два километра преднина.
Но Кай вече бе загрял и наваксваше. С лекота изпревари няколко коли и се залепи за челната групичка. Почти четвърти мина през финала — на деветдесет секунди след победителя. Пръв се класира пилотът, който бе — разговарял с Мо Филби.
Лиевен беше доволен:
— Учудващо бързо опознахте автомобила, Кай. Смятате ли, че имаме шансове за европейската купа?
— Колата е много пъргава.
Монтьорите донесоха гуми.
— Съвсем малко са износени. Странично са доста добре. Явно на завоите колата е била стабилна. Направи ли ви впечатление да приплъзва, Кай?
— Не, беше много стабилна. Тренировката трябва да се насочи основно към техниката на завоите; в това се крият шансовете на автомобила.
— Утре ще я разглобим и ще проверим къде е износена най-много.
Рояк автомобили от следващия кръг профуча покрай склада.
Холщайн седеше на бариерата и изглеждаше щастлив.
Конструкторът го търсеше, но го откри едва когато бе плътно до него и вече викаше:
— Днес така добре вземахте завоите.
Холщайн посочи към Кай и вдигна бинтованата си ръка.
— Не бях аз в колата.
Лиевен изясни ситуацията.
— Какво време показахте? — запита го Пеш. Двамата свериха часовниците си. Лиевен избухна в смях.
— Без съмнение, Кай, на края достигнахте скорост от около сто и седемдесет километра в час.
Пеш беше възбуден.
— Това е повече, отколкото очаквахме. — Обърна се към Кай: — колко резерв се крие в колата по ваше мнение?
— Мисля десет до двайсет километра.
Пеш го погледна строго:
— Като я опознаете по-добре, можете да измъкнете и повече.
— За съжаление няма да се стигне дотам — отвърна учтиво Кай.
Пеш не обърна внимание на репликата.
— Трябва непременно да поговорим. Но сега отивам при ръководството на ралито. Можем ли да се видим тази вечер?
Кай погледна към Лиевен.
— Разбира се, че можем.
Холщайн скочи от бариерата и извика изненадан:
— Мърфи се е насочил насам!
Кай се заслуша. Името Мърфи се прочу през последните две години като един от най-успешните американски пилоти. Той попита:
— И Мърфи ли участва в ралито?
— Та нали той спечели — засмя се Холщайн.
Кай не беше чул внимателно имената на останалите участници и бе изненадан от международната конкуренция. Хрумна му, че Мърфи бе онзи пилот, който разговаряше с Мо Филби. С любопитство го потърси и го видя да се приближава; тя го придружаваше.
Кай размени бърз поглед с Лиевен.
Мърфи приятелски благодари на Лиевен за помощта, оказана на госпожица Филби. Колата всъщност била негова, затова им бил особено задължен, че са я закарали в добър сервиз.
Това направи на Лиевен впечатление, въпреки че благодарността явно беше само претекст да се запознаят. Прие, че поведението на Мърфи бе продиктувано от госпожица Филби и въпреки, че запознанството им бе при не особено щастливи обстоятелства, той търсеше и се стремеше към сближаване. Първоначално се почувства готов на всякакъв компромис, окован от изящната елегантност на Мо Филби, но безуспешният му житейски опит в тази област го бе научил да не надценява съществуващите условия.
Кай не споделяше възгледите на Лиевен. Той смяташе, че Мърфи има по-основателни причини за сближаване от Мо Филби и се възползва от тази възможност. Убеждението му се усили и от факта, че Мърфи избягваше да говори за ралито, което би била най-близката тема в тази ситуация. Вместо това разправяше забавни историйки, бърбореше ведро и въвличаше Холщайн в разговора, изстрелваше хвърчащи отговори, а смехът на Мо Филби създаваше добро настроение. Той го използва и изненадващо се обърна към Кай:
— Поздравления за импровизираното ви участие; ако бяхте потренирали, току виж щяхте да ме изпреварите. — Вметна тази реплика с дружелюбен и спокоен тон, с явно подчертана, дори преиграна вежливост, която искаше да намекне, че не се приема на сериозно от нито една от двете страни, а само е израз на приятелство. И добави, като изписа подобие на усмивка на устните си, все едно че искаше да разкаже виц: — Накрая карахте почти със сто и седемдесет.
Той отмести погледа си встрани, уж че имаше да върши много по-важни неща, постави ръка върху рамото на Холщайн и си даде вид, че отговорът ни най-малко не го интересува. В този момент Кай вече беше сигурен, че всичко изприказвано дотук бе подчинено единствено на задаването на този въпрос.
Мърфи жадно очакваше отговора, но не издаде разочарованието си, когато Кай отвърна, без да отдава особено значение: