— Уверен съм, че Мърфи ще спечели.
Тя му хвърли бърз поглед и потърси ирония в очите му. Но той не и достави това удоволствие, а изрече няколко технически термина, които преминаха в безсмислено бръщолевене.
Беше й невъзможно да промени нещо. Успокоително и подейства, че Кай и Холщайн се отправиха към пистата. Реши да вечеря с Мърфи.
При нея остана само Лиевен, който за първи път се наслаждаваше на плодовете от тактиката на изчакване. Когато бяха вече сами, имаше няколко причини Мо Филби да стане особено мила, но никоя от тях не бе свързана с него. Той великодушно се отказа от подробен анализ и се радваше на онова, което му се предоставяше. От време на време се заслушваше към пистата, щом шумът на моторите се усилеше, той удобно се облягаше назад и бъбреше забавно и самоуверено, като успокояваше съзнанието си, че конкурентите му тази седмица ще бъдат много ангажирани.
Мо Филби рядко се отбиваше. Не искаше да застрашава развоя на нещата, а когато дойдеше, не се застояваше. Още в следващите дни отношенията между Мърфи и останалите се промениха — Мърфи стана неочаквано учтив и изведнъж се включи в бърборенето.
— Шпионира ни — каза Холщайн. — Няма да научи кой знае какво.
Всеки ден Кай отиваше на пистата. Тук нещата бяха подредени и съвсем прегледни. Само да протегнеш ръка и вече си ги овладял, въпросът беше да се задържат така. Колата, в която вече бръмчеше моторът, трябваше да се обуздае и контролира, за да се извлече най-доброто от него — това бе задачата, твърда и ясна, честна, без шикалкавенето и несигурността на изплъзващите се като риба чувства. Можеше да се вложи амбиция, без да се изпада в заблуда.
Невидимото напрежение с всеки изминал ден все по-осезаемо Надвисваше над пистата. Конкурентите се наблюдаваха и се опитваха всячески да увеличат скоростта си. Срещаха се безпощадни хора с хронометри в джоба и безгрижно крачеха насам-натам.
Кай изчака обедния час на дремливо затишие, за да може да изпробва основно колата на по-дълго разстояние. По това време на пистата не се мяркаше никой, така че успя да се подготви за старта незабелязано.
Лиевен и Холщайн се бяха подредили за генералната репетиция. Кай потегли бавно и внимателно, като се огледа за нежелани зяпачи и после пое с пълна газ.
Той се шмугваше в завоите като в меки възглавници и под колелата десетте километра минаха на един дъх; приближаваше трибуните, Лиевен и глухата писта, гората, отново трибуните — бляскави и бели. Кай отдалеч впери поглед в трибуните; видя нещо — светло петно; по-близо — костюм; фигура, скрита в сянката. Като се доближи достатъчно, махна на Лиевен да засече времето, мина още веднъж с по-бавно темпо, оглеждаше трибуните, за заблуда профуча с пълна газ, върна се няколко пъти по-бавно и при последното минаване покрай трибуните му се стори, че разпозна Мърфи.
Ядосан удари спирачка. Сега Мърфи знаеше на какво е способен автомобилът, ако не бе успял да го заблуди с маневрите си по време на двете заключителни обиколки. Оставаше му само надеждата, че не е успял да хване всичките обиколки. Но тази надежда беше слаба. Кай се спря и извика:
— Някой стои на трибуните. Вероятно е Мърфи.
С няколко скока, като ругаеше, Лиевен донесе бинокъла.
— Къде е?
— Вдясно, точно на ъгъла. Откога ли е там?
Лиевен пребледня от гняв.
— Той е, наистина. Слиза надолу. Ще отида при него и ще го разоблича.
Кай го спря.
— Няма смисъл. Това, което прави, е нечестно, но не е забранено. И другите го правят. Възмущението няма да ни доведе до нищо. Сега имаме само един изход — и ние трябва да установим скоростта му. И ще го направим, дори да се наложи да не помръднем оттук.
Холщайн прошепна:
— Идва към нас.
— Каква лисица е само — усети, че го видяхме.
Лиевен учудено погледна към Кай.
— Наистина идва. Това дързост ли е или смелост?
— Така трябва.
— Ще го…
— Ще се държим непринудено, Лиевен.
— Не мога — каза Холщайн и си тръгна със зачервено лице.
Мърфи се приближаваше без да бърза и направи дружелюбна физиономия.
— Видях ви да карате. Колата тегли отлично.
За миг Кай се поколеба. Може Мърфи да е попаднал съвсем случайно на трибуната. В противен случаи явно го е подценявал. Директното насочване към най-деликатния въпрос беше умно решение, или поне нестандартно.
Той избегна въпроса:
— Още не съм доволен.
— Тогава сте прекалено взискателен. Скоростта ви по мое мнение бе над сто и осемдесет километра в час.
— Де да беше така. — Кай се учуди още повече. Тази настойчивост на Мърфи, поразителната и безсрамна последователност в опитите си да го заблуди, бе просто ненужна, щом държеше резултатите в ръце. Всичко това не можеше да послужи дори за заблуда. Кай добави: