— Не сте ли гладен, Холщайн?
— Бихме могли да си поръчаме нещо.
Монтьорът се върна с пушена риба, сирене, хляб и вино. Нямаше как, измиха си ръцете; Холщайн седна на масата, Кай се обърна към стената — в едната ръка парче хляб, в другата — сребристи рибки, а на хартията пред тях — остатъкът от вечерята. Те започнаха да се хранят с огромно удоволствие. Отпиваха и големи глътки възбуждащо вино.
Кай чу вятъра около бараката. Между големите тъмни дупки в стената проникваше приглушена светлина, която се отразяваше, ярка и бляскава, върху металните части. За миг го връхлетяха спомени за вечерта с Фруте и младата Барбара между конете, сред мъглявата светлина на конюшнята. Причу му се глас: „Отново ли си тръгвате, Кай?“
Заслуша се, а после се отърси. — Да започваме да сглобяваме.
Работеха тихо. Кай видя, че привършват. Холщайн бе направил сериозна физиономия.
— А вие, Холщайн, защо сте така мълчалив?
Магията изчезна.
— Не знам — засмя се тай. — Изведнъж ме обзе особено чувство.
— Получих графитна смес за маслото, за да се намали триенето на буталото. Ще видим как действа.
Свалиха колата от криковете и запалиха. Прозорците задрънчаха, бараката се за тресе, виното в чашите се разлюля — като окован великан със свистящи колела в тясно помещение.
Когато след няколко минути ръмженето замря, тайнствено се прокрадна тишината. Кай премери температурата на водата и маслото, опипа цилиндрите; отново запалиха двигателя, моторът издуха целия въздух от бараката; най-сетне се успокои и отслабна, и замря виещ и подсвирващ.
В отмиращата песен от далечината се примеси и един друг тон — тих и упорит, продължителен и усилващ се, преминаващ от тъп тътен до ясен звук на орган, изчезваше и се появяваше отново-още по-силен.
Те се заслушаха. С един скок Холщайн се намери до вратата и я отвори рязко. Нощта навън бе необятна, звездна и хладна. Слушаха напрегнато. Холщайн бе сложил ръце на ушите си, бе отворил широко уста, за да чува по-добре. В нощта ехтеше ясният звук от далечината.
Холщайн се обърна.
— Някаква кола тренира на пистата.
— По това време?
Нощта бе осветена от луната. Но как бе стигнала колата до пистата?
Кай изчака. Без съмнение — това беше мотор, работещ на бързи обороти. В главата му се загнезди една мисъл. Холщайн я прочете в очите му, хукна към бараката и донесе хронометри.
Отправиха се към пистата с велосипеди. Колелетата безшумно газеха шосето. Воят стана по-интензивен и силен; звучеше като брехтене на мощен елен. Ловната страст ги обзе.
Оставиха колелата в парка и се насочиха към пистата.
— Ще ми се да знам как е влязъл… — пошушна Кай.
Застанаха зад една ограда и си потърсиха наблюдателница. Тихо се промъкнаха по-нататък, докато съзряха част от пистата.
Тя беше сребристо сива на лунната светлина, като от кадифе. Завоят беше белезникав, засенчен от мрака и губещ се в него. А отзад — небето — неясно, треперещо и разтърсвано от ръмженето, което господстваше осезаемо, лашкано между гората и звездите.
Наближи. Кай вдигна глава, циферблатите на хронометрите проблеснаха под пръстите. Раменете се повдигнаха, клепачите се свиха, свободната ръка се сви в юмрук. Тогава от тъмното изникна нещо още по-тъмно, заплашително приближи, прелетя над ръба на пистата, стрелна се в завоя като нощна птица и изчезна.
— Познахте ли го?
— Мърфи.
— Засякохте ли?
— Да.
— Останете тук и чакайте. Аз ще изтичам до завоя.
— Доста авантюристично — Холщайн се засмя, по лицето му се четеше истинска индианска романтика.
— Даже е неприлично, но създава напрежение. Реванш.
Кай заобиколи, отново чу тътена на пневматиката. Появи се бледата сянка на колата, призрачно се насочи към него, сви в последния миг; нагоре, секвайки дъха, право към небето, бесни колела, излетели, хванати от ръка на магьосник и върнати отново в правата.
Първия път картината порази Кай, втория — наблюдаваше, а третия засече техниката, четвъртия — вече знаеше достатъчно и се върна при Холщайн, който лежеше на земята с хронометър и хартия до себе си, с ръка прикриваше светлината на джобното му фенерче, плътно прилепено до земята, за да може да пише.
Върнаха се в бараката и изчислиха скоростта на Мърфи. Холщайн пребледня.
— Бил е много бърз.
— Разбира се, но като се вземе предвид, че нощем се кара с около десет процента по-бързо, а нашето време е от обяд. Сега ще видим как точно стоят нещата.
— Как така?
— Ще покарам — сега. Ще бъде страхотно. По всичко личи, че пистата е отворена.
Холщайн започна да се смее.