Глава девета
Спортинг-клубът организира стрелба по гълъби. Беше с ограничен достъп, не се допускаха външни хора. Така се събра доста представителна група.
Предварителните състезания бяха започнали сутринта. През целия ден се чуваше леко пукане и тропане по алеите, масите за игра и читалните. Шумът се промъкваше през врати и прозорци — лек, елегантен и убийствен.
Следобед местността се изпълни за решителната битка.
Кай се отправи натам с Мо Филби.
Беше късен следобед — златният час на пастелните тонове на Ривиерата, часът на морето и наситените светлини. Маркизи на райета висяха над широко отворените портали и правеха сянка пред себе си като мътещи квачки. Балюстрадата отгоре беше изпъстрена от камбанките на чадърите за слънце. Зад полукръга на мястото за стрелба се виждаше приливът на Лапислазули, в който нежно се къпеха източените ръце на заливите.
На ъгъла на ограденото място се вееше флаг. На масата имаше документи, записи, хартийки. Предварителният кръг почти бе приключил. Бяха останали само двама конкуренти, които в противоборство щяха да решат съдбата на титлата.
Лиевен се приближи до Мо Филби и ги информира — противниците били капитан О’Донъл и граф Курбисон. Двамата постигнали от трийсет изстрела двайсет и шест точни попадения. Сега регламентът предвиждаше за всеки по петдесет изстрела.
— Току-що стреля Курбисон.
Кай погледна натам. Курбисон беше млад човек, със светли коси и английско лице. Само очите му бяха тъмни и издаваха произхода му. Той се владееше добре и въпреки напрежението, движенията му бяха спокойни.
Една струна в Кай се опъна. Спомни си за парка на принцеса Парма, думите на Фиола, Лилиан Дънкърк и Пиеро, как го изгледа като влезе с нея в игралната зала. Пиеро всъщност беше Курбисон.
Отсреща дадоха знак, че ще пускат гълъб. Разглобяемата кутия се отвори и Курбисон леко повдигна оръжието си. Гълъбът, обаче, заслепен от ярката слънчева светлина, последвала тъмнината на кутията, остана на място. Изправи се на земята и плашливо разпери крилца.
Курбисон отмести пушката — беше против регламента да се стреля по неподвижен гълъб. Той се обърна наполовина и се засмя, малко позираше със своята сигурност, че ще улучи.
Това ядоса Кай. Разликата в този момент беше ужасяваща: там — безпомощното изплашено животно, а отсам — добре отгледан, сигурен с отличното си оръжие и скъпо изработен костюм мъж — самата позираща смърт.
Хората до кошовете подплашиха гълъба. Той се затича и излетя със силни удари на крилете. Курбисон явно бе добър стрелец, защото изчака за миг, после цевта на пушката направи малък завой, гръмна, изпусна струя дим, и мятащо се, животното падна, точно в момента на първия загребващ и пълен с надежда размах на крилете си, малка гърчеща се топка от пера, която бързо бе отстранена.
— Превъзходен изстрел!
Кай продължи няколко крачки и мина плътно покрай лентите. Няколко господа от журито го извикаха и го поканиха да се включи в борбата. Той бе признат стрелец.
Някой му подаде къс хартия.
— Ще направим изключение. Шансовете ви съвсем не са лоши. Да ви впиша ли?
— Не.
— Но може да имате късмет. Лабушер и Монти отпаднаха.
Кай поклати глава. Забеляза, че Курбисон бе застанал нащрек.
— Но защо не искате?
— Ако гълъбите бяха глинени — да! Не ми се струва особено привлекателно да убивам за развлечение тези красиви, но беззащитни животни.
Нарочно говореше отчетливо, за да го разберат. Курбисон чу последните му думи и ги разбра добре. Продължаваше да стои с пушка в ръка, не я остави и когато направи две крачки напред и се обърна към Кай:
— Бихте ли били така добър да изкажете мнението си още веднъж? Но помислете добре, че след миг ще продължа да стрелям по живи гълъби!
Ситуацията стана доста напрегната. Кай отвърна съвсем спокойно:
— Нямам навика да удостоявам с разговор непознати.
Курбисон пребледня и се отдръпна. Не можа да каже нищо. Започнаха да го успокояват. О’Донъл се опита да ги сдобри.
— Курбисон, действахте прибързано. — После се опита да потуши инцидента с помощта на Лиевен. Но преди да стигнат до някакво решение, някой се намеси в тайното им шушукане.
— Вярно е, тази стрелба е ненужна и жестока.
Като с магическа пръчка разговорът бе прекратен. Кай позна гласа. До него стоеше Лилиан Дънкърк.
Тишината се разнесе. Изведнъж започнаха да говорят много хора, един през друг, и разговорите се разпръсваха като скачаща вълна. Жената до Кай знаеше какво прави, на какво е способна. Слаба, почти като момче, тя седеше като в тържествена зала и чакаше. От нея бликаше такава омагьосваща естественост, че овладя и подчини ситуацията.