Един до друг те крачеха в снега. Кай с удоволствие го газеше с подметките си.
— Отдавна не сме виждали сняг, Барбара. На Средиземно море цъфтят мимози и нарциси.
Стъклената врата, разделена на шест, я обгърна. Само колкото едно дихание Кай и Барбара останаха един до друг като в стъклена съкровищница. После кристалът и месингът се отвориха и ги отвяха в свежия въздух на залата. Която след светлината на снега, изглеждаше в полумрак.
— Избрала съм ви хубава стая, Кай. С най-красивия изглед и най-хубавите шезлонги.
— Барбара, приятно е да се чувстваш обграден с грижи. Нека да вземем Холщайн и да потичаме из снега.
Местността беше като безмълвна експлозия под удара на светлината, бяла върху бяло, блясък върху светлина. Цветни пуловери изпълзяха, обикаляха и се събираха на ледените езера като топки, пъстри като папагали от Амазония. Одухотворени жени вървяха, пищни в карираните си бричове, без да изпитват срам, за сметка на това, привличаха погледите върху себе си. Странно седяха очилата, обрамчени със злато върху шоколадовата кожа. Кай твърдеше, че никога не е виждал темета да лъщят по-ярко, отколкото тук. Те светеха като съзвездия.
Барбара бърбореше за най-различни неща. Тя имаше чар, затова можеше да говори, каквото си поиска. Риташе снега с крак, хващаше го, изтърсваше го от накичените клони на някой бор, гледаше го сериозно, душеше го, твърдеше, че е намерила нещо, а най-сетне го хвърляше високо и притичваше под него.
Но за Фруте беше направо чудесно, тя профучаваше и го хапеше, гонеше го с хитра муцуна и напразни отчетливи скокове. Това пък даваше повод на Барбара, те се гонеха, тичаха и се покриваха със сняг, забързани, докато останеха без дъх, докато паднеха и кучето с нежни лапи отново блъскаше момичето в снега, щом само се опиташе да стане и с кратък откъслечен лай лудуваше около нея.
Не след дълго и Холщайн се включи — започна едно хвърляне на снежни топки насам-натам, между тях скачаше кучето, тичаше ту към единия, ту към другия, Кай стоеше и разпалваше всички, но не помагаше на никого и не можеше да се отърси от едно особено чувство, не неприятно, леко смущаващо, нещо, което почти го възпираше, без самият той да го иска.
Вечерта отидоха да танцуват. На море и в планината дробовете са настроени празнично от мекото опиянение на въздуха, кожата като че ли издишва слънце, а часовете, прекарани между свободните властни линии на планините, на хоризонтите и на простора, придават на вечерните събирания такова излъчване на подвижна и ритмична здравина, че артериите пращят и кръвта пее, мисълта като че ли се впуска във вихъра на танца, а тялото пулсира до крайчеца на пръстите от радост за самия себе си.
Отраженията в чашите, цигулките, прозорците, зад завесите им — планини, небе, нощ и безкрай — Барбара и Холщайн не пропускаха нито веднъж да излязат на танцовата площадка.
Кай си измоли опрощение. Започна да си бърка коктейл, все едно, че вършеше особено сериозна Работа. Преди да отпие, намигна на чашата, леко, иронично и доброжелателно.
Винаги щом Барбара преминеше покрай него по време на танца, погледът й минаваше през рамото на Холщайн към него. Всеки път той отвръщаше на погледа с почти флегматична смелост и се чувстваше неудобно, но доволен.
С Барбара тишината настъпи отново; на нея принадлежаха и чинарите пред къщата, и полето; червените вечери на равнината, непробудните нощи, горите, звездите, ранната светлина, ясния ден. Но с нея отново изникна и конфликтът, задръжките и непонятната плахост.
Стана късно. По лицето на Холщайн се четеше умора. Кай помаха на двамата.
— Денят беше доста напрегнат за всички, Барбара. Особено за Холщайн; нека да го отпратим да поспи. До утре сутрин, Холщайн!
След кратък протест той си тръгна безропотно. Барбара постави ръката си в дланта на Кай.
— Искате ли да се поразходим малко навън? Всяка вечер го правя.
Кай я загърна с палтото й. Въздухът беше толкова студен, че не се усещаше — нямаше вятър. Лапите на Фруте почукваха като непохватно щъпуркане на малко дете върху заледената земя.
Барбара разказа за стария господин Крой, за сестрите Холгерсен, за една кобила, която бе родила снежнобяло жребче с триъгълно черно петно на челото — в Египет може би щеше да бъде обявено за свещено; за своите кучета, за парка, за съседите, за приятелите. Това се вливаше в Кай като добър топъл летен ден. Той мълчеше и не знаеше какво друго да каже, освен думите, обичайни за един разговор.