— Това трябва да е ужасен край.
— Най-ужасни са последните минути — в собствената мрежа!
— Значи романтиката може да бъде и опасна?
— Страшно!
— Значи трябва човек и да умее?
— Ето ти задачка — отвърна замислено Кай — Традиционно човек търси нещо романтично. Какво би станало иначе с любовта?
Синият й копринен гръб се изправи.
— Искате ли да поплуваме?
Те се запътиха към водата; Мо Филби откопча обувките си. Камъчетата под краката й изскърцаха. Хванаха се здраво за въжетата, които водеха до морето и се запътиха натам.
Вълните на прибоя идваха млечносини, удряха се в телата им, разбиваха се и искаха да ги откъснат; но ръцете удържаха; следващата вълна ги удари в главите. Те се пуснаха и заплуваха. Зад тях пляскаше Фруте.
Първият сал беше непосредствено до тях. Те го заобиколиха и пропуснаха край себе си. Следващият беше доста навътре и бе празен. Покачиха се на него. Фруте се появи като отломка от бронзова статуя, с главата над водата, остави се да й помогнат да се покатери, изтръска козината си, така че се разхвърчаха пръски. Салът се носеше по вълните. Те стояха отгоре.
— Обявихте ли вече участието си в европейското първенство?
Салът се наклони, Мо Филби се задържа за ръката на Кай и го погледна.
— Все още не е минал срокът за записване — каза той, хвана я неочаквано и безцеремонно я хвърли във водата, а лаещата Фруте скочи след нея.
Те веднага се появиха отново; Кай се изтегна на дюшека, с лице на ръба на сала, близо до главата й.
— Бихте ли желали да хапнете с мен? — Тя му хвърли шепа вода в очите, кимна и бързо избяга.
Обядваха на малка маса на балкона на първия етаж на хотела.
До средата й беше спусната тента, за да запази масата от ярката светлина. Ръбът на сянката падаше косо, така че се получаваше двойна атмосфера: навън — силното, бяло слънце, а под лененото платно — мека копринена светлина.
Мо Филби стоеше на ръба на балкона със светещи коси и блеснал тил, недостижима, една искряща амазонка — тя пресече линията на сенките и кожата й стана матова, усмивката, очите, които не можеха да се определят — отново бе станала жена.
Банята им донесе лека умора, която бе много подходяща за приятен разговор и флирт. Между тях вибрираше еротиката на естетичното, радостта за очите, почти инстинктивното утвърждаване.
Кай приемаше тишината като експанзия, в която много неща бяха преплетени едно в друго, така че той самият не можеше да прецени дали беше отзвук от дните, прекарани с Барбара, или предвкусване на времето с Лилиан Дънкърк, или пък бе влиянието на живата реалност с Мо Филби.
Нещата преливаха едно в друго. Времето се лашкаше и проникваше, растеше и се превръщаше от „едва ли не“, в едно дишащо и треперещо „вече?“, което се беше устремило към Мо Филби; защото тя бе тук и с това беше по-силна от останалите; в нея се събираше неизясненото в едно спокойно „заедно“, временно и мимолетно, и все пак в този особен момент Барбара и Лилиан Дънкърк сякаш духом бяха с нея и я подкрепяха. За кратко време те се сляха в хетерогенен фронт — нежен вариант на непрестанното, тайнственото и женственото, макар и между чужди — женски фронт срещу мъжа.
Мо Филби потопи пръстите на краката си в басейнчето и остави салфетката.
— Подайте ми една цигара.
Тя стана, но не посмя да излезе от сянката под силното слънце.
Кай й подаде огънче, Мо наклони глава малко напред, ръката с огънчето леко се повдигна към нея, на нивото на устните й; видя я толкова близко и ясно, колкото никога досега; шоколадовия тен, заобления маникюр, лицето й също изглеждаше близо; и изведнъж, на мъждукащата светлина на кибритената клечка, която правеше ръката и лицето й по-матови и тъмни в светлината на деня, в това обичайно движение, при вдишването на първия цигарен дим, при което почти отсъстващият й поглед се спря върху Кай, в този миг тя разбра, че го обича.
Беше така изненадана, че се почувства безпомощна. Неочакваното дотолкова я облада, че усети слабост и нужда да се облегне. Тя постави ръка върху пръстите му, като че ли искаше да насочи огънчето; държеше се като на пиацата, без никакви задръжки. Само едно движение и всичко щеше да се превърне в себеотдаване.
Кай не би имал абсолютно нищо против отношенията му с нея да станат по-интимни. Често се бе забавлявал с подобна мисъл; а сега, при тези обстоятелства, идеята напълно му допадаше.
И все пак изпусна момента — въпреки че притежаваше верен инстинкт, който му помагаше при събития от важен характер и беше достатъчно гъвкав, за да не го издава, а просто да го използва, пред типа, чийто представител беше Мо Филби, той ставаше нерешителен, ако се познаваха достатъчно дълго.