Тя принадлежеше към обърсващата средна класа, у която единственото истинско нещо изглежда бе хазартът. С това тя не ставаше по-незначима, но игра в такива размери изисква все пак всеобхватна човечност и духовна дистанция, за да си струва заниманието с него и да не изпадне човек в заблуда.
У Мо Филби всичко това се намираше в изобилие, за да може с финес да предизвика зло, но беше прекалено малко, за да открие със сигурност едно чувство. И тъй като това може би й се случваше за първи път в живота, се стигна до трагикомедията — тя, винаги сигурна във всичко, при вземане на това решение допусна грешка, и целият й рафиниран арсенал, доказан в множество случаи, сега, когато за пръв път й бе така необходим, не само че отказа, а направо й пречеше.
Съпротивата правеше безпомощността й да изглежда преднамерена и Кай откри игра там, където всъщност я нямаше.
Той се спря и моментът отмина.
Мо Филби се почувства отхвърлена, без да забележи, че изобщо не беше разбрана. Само градусът на чувствата й беше мерило — и тъй като почти го бе преодоляла, изпита срам, обида, беше така огорчена, но искаше възможно по-бързо да оправи нещо, което изобщо не се бе обърквало.
Тя пожела да се защити с най-близкото, което й попадне. Като се опитваше да обърне ситуацията и да мотивира влечението си към Кай с интерес към някой друг. Мърфи беше най-доброто прикритие. За да реагира незабавно, тя пристъпи без грам дипломатичност.
— Разбрах, че сте направили конструктивна промяна в колата си? — запита тя и седна отново.
Кай беше озадачен от рязката промяна на темата, която не можеше да разбере. Той кимна утвърдително.
— Да, би трябвало да е подобрение. — Сега той стана по-предпазлив и последва следата, по която трябваше да бъде примамен. Започна да дебне. — Чули сте за това — краят увисна във въздуха.
Филби веднага отвърна и се предаде, за да не бъде предадена:
— Да, от Мърфи.
— Така значи, Мърфи.
— Да, той ми спомена за това. Смята, че е важно.
— Е, не чак толкова.
Мо Филби стана по-спокойна, защото усети, че Кай се поддаде; сега продължи ролята си, стигна по-далеч, отколкото всъщност възнамеряваше; но тъй като това й се стори по-малкото зло, тя продължи охотно и пое дружески тон.
— С това състезанието не губи ли част от своето очарование?
— За Мърфи — сигурно.
— Смятам, че и за вас. Точно за вас. Та вие не карате, за да спечелите на всяка цена, а заради напрежението. — Тя си позволи още един малък натиск. — Вие обичате непредрешените ситуации, нали?
Кай стана толкова любопитен, че почти успя да отгатне истината. Който напада така директно, сигурно се чувства застрашен другаде. И той пристъпи към нападение.
— Смятате, че ще бъде по-интересно, ако шансовете се изравнят?!
— Да. — Тя въздъхна. Като че ли опасността беше попреминала.
— А вие специално ли държите на това? — Кай дори не я погледна при този въпрос.
Малко стресната, тя замълча.
Той стана и след малко се върна с къс хартия в ръка и й я подаде.
— Ето двата конструктивни чертежа, за които говорихте.
Изненадана, тя гледаше листовете хартия, които бяха пред нея, объркана от посоката, в която се развиха нещата и още по-засрамена от преди. Чувството, от което искаше да избяга, се върна още по-силно и я откри още по-беззащитна. Тя с мъка промълви:
— Вие ми давате…
— Това са дубликати, които повече не са ми нужни.
— И защо го правите?
— За да може — леко се подсмихна Кай, — състезанието да придобие по-голямо очарование.
Мо Филби бе прекалено вцепенена, за да може да разсъждава. Бе обзета единствено от глупавото желание да постави всичко на мястото му и да изясни нещата. За нея беше без значение какво ще последва. Взе листите и ги разкъса.
— Не, не е вярно! Не ги искам.
Кай откри взаимовръзката. Нейното поведение издаде това, което липсваше в неговата комбинация. Сега вече той се опасяваше от онова, което преди няколко минути му изглеждаше привлекателно. Нещата се бяха променили достатъчно много, тя бе прекалено развълнувана, в подобно начало би се породило множество заблуди, изясняване, сдобряване и подобен трагичен комфорт; точно това, което за него не беше от значение при Филби. Той не искаше просто да бъде обичан от нея; това би било крайно примитивно и монотонно; защото за тази цел тя беше прекомерно опитна послушничка.
Така че отложи за по-късно събирането на плодовете, които бяха узрели днес, а освен това направи и още нещо. Смачка разкъсаните листи, хвърли ги пренебрежително на пода и каза:
— Жалко за идеята, но на практика тя е неизпълнима. Опитахме, не става. Чертежите наистина са интересни, но практически са напълно без стойност.