Мо Филби се облещи.
— И вие изобщо не сте го изпълнили?
— Опитахме, но конструкцията наистина се оказа неуспешна.
— А плановете са…
— … Без значение.
Кай се засмя сърцато. Като че ли бе успял с трудна шега, защото никой от двамата не би взел на сериозно неговия етюд. Тя го погледна недоверчиво и едва устоя да не избухне. Това беше черен ден за плановете й.
Кай побърза да я измъкне от собствената й несигурност, за да я накара да повярва, че явно е пропуснал нещо. Те започнаха идиличен разговор и Мо Филби набра отново смелост.
След няколко минути предложи да пийнат кафе пред казиното. Знаеше, че там ще срещнат Лиевен.
Тръгнаха — Мо Филби все още плаха, но вече по-концентрирана, размишляваща, за да си изясни нещата. Не й остана време за това, защото Лиевен беше зареден със забавни истории. Той много духовито разказваше за малко съмнителната графиня К., на която съпругът й водел любовниците й у дома, докато най-сетне един от тях толкова се засрамил, че пренебрегнал приятелството на графа, явил се пред него и му признал всичко. И въпреки че графът имал дълъг списък на нейните похождения, другият трябвало доста да се потруди, докато не го убеди да приеме двубой. Това бил най-смехотворният дуел, който е имало някога, тъй като в своята възбуда покаялият се Дон Жуан, забравил, че не трябва да улучи, а прострелял графа в бедрото. Така всичко се обърнало надолу с главата, защото останалите приели, че е било истина, дотолкова сериозна, че защитникът се бил отбранявал. Всички били изненадани от инициативата на графа и решили, че се е променил, така че останалите Донжуановци избягвали общуването си с него, докато цялата история полека-лека се потули.
Междувременно Мо Филби отново се бе взела в ръце. След половин час Кай стана и остави Лиевен на полесражението. А той дори и не подозираше, че му предстоеше да жъне онова, което не бе посял.
Глава тринайсета
Кай проведе кратък разговор с Холщайн. Прегледаха заедно методите на тренировка и се разбраха кога ще се срещнат в Сицилия.
— Обърнете внимание на спирачките, Холщайн; планинското надбягване трябва да спечелим точно с тях.
После и това приключи и той се върна в хотела, за да опакова багажа си. На площада пред казиното чакаха много коли с куфари. Хотелският омнибус беше натоварен догоре с багаж. Сезонът беше към своя край.
Кай изпрати един куфар до яхтата на Лилиан Дънкърк. Останалите остави в своята кола; Холщайн трябваше да ги закара до Генуа и да ги остави на багаж.
Дойде раздялата — с прозореца, балкона и изгледа към плажа. Той ги обичаше, защото му бяха станали близки. Морето и въздухът бяха меки и тихи, като акорди, които предхождат самия тон, зараждащи се мелодии, малко преди да разцъфнат в ухото и да се отправят в далечината.
Може би скоро ще прозвучат камбани — може би ще дойде и голяма буря, пъстрата птица се спусна от брега назад към хоризонта — метежен и гибелен.
Безцелни часове преди изпълнението, без очакване и воля — странен миг, където вятърът може да се превърне в съдба, а облакът — в предопределение, където сърцето е магнит, освободен за миг от своята сила, оставен на произвола на полюса, който тъкмо преминава.
Златен час на беззащитност, на връщане у дома и на себеотдаване. Прави онова, което ти харесва, майчице Земя — нека вятърът, който идва пръв, да издуе платната ти.
Безпокойството мълчеше. Платната бавно се насочваха на юг. Отминалото избледняваше. Животът приближаваше средата на деня и човек не мислеше за утрото или за вчера. Това беше едно равенство, което е толкова отдалечено от бурята, колкото и от тишината.
Следобедът стана по-цветен. Краищата на залива се разкриваха все по-ясни и отчетливи. Слънцето грееше косо, бавно разтвори сянката на склона и го превърна в равнини и кубове. Червеникава мъгла на запад, а пред нея чернееха палмите. Светлината вече не се излъчваше, а заля улиците, морето.
Железницата свирна и изпод камъните се появиха вагоните, непрекъсната следа от джет по ръба на залива. Той изчезна — лъскаво синкав, с овал на седеф — и остави след себе си облак дим.
Автомобилите се стрелкаха безшумно на кръстовищата пред Терминус, по посока на плавната служба. Големите омнибуси с добри амортисьори и гуми, караха на зиг-заг пълни догоре, чевръсти като бръмбари, които се шмугват зад ъглите. Откъм кафе дьо Пари се чуваше музика.
Кай слезе надолу и даде нареждания на портиера. Изсипа дребните пари от джобовете си на негъра, който седеше на портала.
На площада автомобилите обикаляха в колелото му и потокът им нямаше край. Момчета, облечени в бяло, висяха на стъпалата и съпровождаха колите до спирките. Няколко ролери паркираха чак до масите, за да се срещнат за кратко с познати. Полицаите стояха като императори на градът-държава — в бяло, със златисти шнурчета и униформени тропически шлемове. Една каравана-кухня сякаш ги затисна.