Над стръмно спускащата се улица към Мирабо, високо горе се открояваше тясната ивица на Корниш, която водеше към планината.
Кай се обърна и слезе по стълбите към булевард де Монте Карло. Той удължаваше минутите навън, дотолкова уравновесена изглеждаше хармонията на приближаващото в неговата душа, че би искал да го забави, да го накара да почака — в тази нежна тишина, която представляваше сън, щастие и познание. Щастието винаги предхождаше останалото; и той искаше да го проточи, да го задържи, колкото се можеше по-дълго.
Стоеше на широката крайбрежна улица до пристанището. Кулите на Монако бяха пред него, скалите горе, едно неспокойно място, което се беше разраснало като пълзящо растение нагоре към планината.
Акведуктът Тиро Пижон, катерещ се с множество завои над морето, наподобяваше римски водопровод. Светлини блестяха вече в бижутерийните магазини на булевард дьо ла Кондамин. Часът между деня и здрача, все още подвластен на светлината, в който вече пристъпва мистиката на вечерта, когато италианките от ломбардийската долина започват да се поздравяват с „Felicissima notte“ — „щастлива вечер“.
Време беше да потегля. Яхтата го очакваше. Прозрачната вода се плискаше край носа й. Яхтата леко потреперваше и бучеше; беше вече под пара.
С един-единствен скок Фруте постави тънките си лапи на палубата. Кай я последва. След няколко минути яхтата се отдели от брега и се насочи към открито море.
Кай беше сам на палубата. Никой не му пречеше. Той се беше вторачил в рилинга и следеше с поглед водовъртежа на кила. Приливът бе осветен в червено от вечерното слънце. Кобалтовосини и зелени отражения прелитаха като светли петна и се разлагаха в раздвижената вода. Започна да духа вятър.
Фруте повдигна глава. Дойде Лилиан Дънкърк. Те дълго стояха един до друг и наблюдаваха отдалечаващия се бряг. И двамата знаеха, че заедно с брега, зад тях оставаше каквато и да било закономерност.
Бяха достатъчно силни, за да издържат едно преживяване, което подминаваше всякакви спирки, което бе дошло като дар и щеше да си отиде, без да може да бъде извикано, но и без да може да бъде задържано.
Затова не пропиляваха времето си в опити да го обвържат и закрепят по някакъв начин, а му се отдадоха — знаеха, че то щеше да продължи не повече от едно дихание, поздрав или ръкостискане.
Бяха прекалено сродни, повече, отколкото ако биха живели продължително време заедно.
Бяха отказали някои незначителни съблазни, за да успеят пълноценно да се отдадат на големите. Скептицизмът, с който бяха отхвърлили лошите чувства, сега им помогна в необичайната ситуация, която в очите на наивника изглеждаше като романтичен идеал.
Бяха първите хора. Плуваха в един ковчег над потъналата земя; дойде утрото, обедът, вечерта, нощта — но времето не помръдваше, корабът беше омагьосан, а часовете течаха златни и пълноценни.
Не се опитваха да степенуват или да форсират нещата. Познаваха границите на щастието, не разбираха от количество, но ценяха структурата. Нещата бяха по-големи или по-малки, всичко зависеше от това, какви ги направи човек, те изпитваха спокойно, не мистично благоговение, и не експериментираха — за щастие нещата живееха в самите тях.
Затова нямаше патетичност и велики словоизлияния. Важното беше само да се правят ежедневните неща безпроблемно и правилно. Очарованието на света се състоеше в това, че всичко минава и отминава, че човек го знае и доброволно се признава за съпричастен.
Това даваше възможност във всеки момент да разцъфти очарованието. Нямаше плоски места, защото човек оставаше винаги на повърхността. Та нали тя беше много по-пъстра от останалото?
Лилиан Дънкърк и Кай се намираха в състояние на отпусната ведрост, осъзнали несъвършенството на любовта; те не се опитваха да се слеят в едно — а се стараеха да останат отделни личности.
Бяха се изтегнали на шезлонгите на рилинга и наблюдаваха как цели пасажи риби с тъмни гърбове идваха с прилива.
Хвърляха въдици, когато яхтата оставаше неподвижна и им се струваше, че в прозрачната вода виждат костенурки и октоподи да плуват около тях. Малките вълни бучаха и тихо се разплискваха долу под ръба на яхтата. Седяха под платнения навес, бяха облечени в светли ризи и свободни панталони, с меки риболовни шапки и се обзалагаха кой пръв ще хване нещо. Понякога цяло ято пресичаше бързо корковите тапи. Които бяха на повърхността, или пък се появяваше леко подръпване на влакното.