Беше приятно да се гледат люлеещите се върху вълните овали на слънчевото отражение. Ако човек се наведеше плътно до носа, можеше да види отдолу дълбини. Те като че ли понякога се отваряха тихомълком.
Бяха събрали през живота си достатъчно от нещата, зад които подозрително се прокрадват философски символи и сега лежаха спокойно по гръб. Пред очите си виждаха само синьо и почти изчезнаха в него.
Оттам се излъчваше мощно внушение. Усещане за дишащото чудо на едно тяло. Никое от сетивата не го побираше, това правеше усещането още по-съвършено; взрени в небето, те се сливаха с него, без да се размият контурите, без да се помръднат, залени от светлина, която изглеждаше вездесъща, но можеше да се усети едва когато човек бавно започваше да потъва в нея и се изключваше, щом човек се насочеше по посока на общото, щом като силата на съжителството прескочеше и границите бяха освободени за едно особено и много интензивно чувство. В което духът като че ли се разпростира по цялата кожа, този възхитителен инструмент на нежна чувственост.
Усещанията изчезваха като дим пред пастета от скариди, който готвачът умееше да приготви гениално.
На борда имаше радиоапарати и понякога в ефира се хващаха концерти от Лондон и Париж. Често те биваха прекъсвани от неразбираемите знаци на корабни телеграфи — няма по-приказливи от кораби в открито море, чувстват се длъжни да разкажат на всеки, че пътуват за Пернамбуко и Коломбо.
Дните преминаваха безгрижно и спокойно. Двамата не говореха за минали неща. Държаха се така, без всъщност да са го обмисляли предварително.
Понякога се разделяха. Кай седя цял преди обед в спасителната лодка и чете. Когато му се приискаше, оставаше там и следобед. И двамата носеха нещо детинско, без то да изглежда извратено или форсирано; като че се пораждаше от природосъобразния им начин на живот.
Чувствата не се обсъждаха. Затова и не можеха да се наситят един на друг.
Пред спуснатите платна преплетоха гъвкави шпаги и вечерната светлина придаваше бронзов оттенък на раменете им в този изящен дуел.
Телата им се плъзваха едно към друго като котки, с меки, протяжни движения, внезапно се дръпваха, от китките им излитаха искри. Стомана дрънчеше в стомана, напрежение и ярка искра просветваше; така с рапира в ръка, сякаш бяха в американската прерия, леопарди се стрелваха в своя скок, пореха въздуха и попадаха на острието на дългата метална рапира.
Кай хвърли оръжието.
— Време е да престанем, иначе ще стане сериозно. Странно как те увличат тези шпаги и се опитват да проникнат в нещо дишащо, някак си съвсем просто — сякаш се плъзват във водата.
През нощта повя южнякът. Месецът на небосклона стана огромен като в тропиците. Палубата бе осветена от нематериални отражения. Не можеше да се спи.
Обикаляха палубата. Там се търкаляха още шпагите от вечерта. Кай взе едната и я огъна.
— Ще се развалят от луната — той ги хвърли високо във въздуха в прилива, те изсъскаха и изчезнаха. — На такава луна не бива да се носи оръжие.
Седнаха на предния край на яхтата, плътно един до друг със завити колена. Лилиан Дънкърк беше бледа. Морето беше като олово, а яхтата го разцепваше като сребро. Среброто фосфоресцираше и беше лъжовно.
Бавно дойде вятърът и запя сред прътовете. Луната беше убийствена и не би трябвало да се седи под нея без защита, флуидите й, както се знаеше, убиваха живота. Когато затваряли млади животни, светлината й ги превръщала в нощни сенки със зелени очи. Ако се ядяла кокошка на пълнолуние, според негрите, човек добивал сила, идваща от стомаха, да вижда в бъдещето. Приказно бе и дървото уалала, което се разцепило чудновато.
Кай разказваше за легендите на местните. Имало магия, която убивала, и амулети, които предпазвали. Някога му направили магия с метеорити и огнени опали — но една девойка от Ява му донесла аметисти, които го спасили; било в някакво село, където нямало хинин. Тя тръгнала с него, но си отишла отново завинаги. Лилиан Дънкърк разбра, без да пита повече — девойката беше умряла.
После Кай каза малко натъртено:
— Вълнуващо е ден след ден да създаваш живот.
— Само сега.
— Ужасно е, че не можеш да скочиш като от кораб на кея, за да си отпочинеш. Това е пътуване без прекъсване.
— Само така изглежда.
— Човек живее и живее, тръпки да те побият. Защо не може да спре, да изчезне за определено време и после да се появи отново?
— Дали не се появяваме отново?
— Точно такива — не! — каза Кай и се засмя. — Луната прави човека бунтар. Защо не можеше на този кораб да разбърка годините и месеците. Днес предпочиташ това, утре — онова, един ден от четирийсет и петата ти година, а после — един от осемнайсетата, пъстро, както си поискаш. А сега сме си все същите и все нещо ни липсва.