Лилиан Дънкърк мълчеше.
Кай продължи:
— Колко сте красива на тази лъжовна светлина, на този така безсилен светлинен декаданс. Виждам очите ви, устните ви, виждам раменете ви, фехтовахме се и още усещам движенията ви. Можете ли да разберете, че това е прекалено малко? Иска ми се и вчерашния, и утрешния ден, когато се събудя от обсебващата мисъл, че не мога никога да притежавам един човек, както смътно ми се струва, да не е така. Нещо ни е в повече — или разума, или кръвта. Щеше да е по-просто, ако имахме само едното. По очите ви виждам, че мислите ви са насочени изцяло към мен, знам че това е само сега и по-късно няма да е същото. Но искам да си го мисля безмълвно и неумело, защото луната преобразява. В този миг усещам, че е цяло щастие да седя така и да знам какво мислите; смятам, че ако човек знаеше формулата, би успял да вкамени дъха на времето и да постигне вечността. И все пак: вие изцяло сте обърната към мен, но същевременно наподобявате на ореол, който си пробива път в мъглата, става по-ясен, като се доближиш до него се превръща в образ, а после отново се разпада сред мъглата. Бих искал да огъна тези два губещи се края, да ги задържа в ръцете си като кръг, да ги стегна, да ги хвана със стрела и да ги заключа в отвъдното. Веднъж да напълня този кръг с всичко от себе си, да усетя хиляди лица, в един дълъг коридор! Мразя тази последователност — защо нямаше съществуване един до друг! Това е странен час. Не съществува нищо вън от нас; всичките ми мисли стигат до вас, а всички ваши мисли — до мен — това е благоприятна констелация за щастието; и все пак е нежелателна. Този наш час на съвършеното щастие, с разбиращите ръце, с мъдро сърце, със слети души, като произведение на изкуството, дестилирано като чист продукт на съществуванието — към това принадлежи и смисълът на един живот, че може да се почувства чист без утайка — това не ви ли натъжава?
Лилиан Дънкърк повдигна ръце и кръстоса пръстите си, за да погледне през тях.
— Само да поискаме. Времето ще е мъртво.
— И така може да се каже. Когато грейне месецът, в чувството се появяват мехурчета. Убеден съм, че току-що съм прозвучал много глупаво.
— Напротив — целеустремено. Погледнете за миг през решетката от пръсти. През нея морето изглежда като стадо слонове със сиви гърбове. Непогрешимо съществуване един до друг.
Някой бавно се залута по палубата, после започна да тършува и се появи Фруте, бледа на лунната светлина, сива и странна със своите крака и стъклени очи. Кожата й беше топла и движението — спокойно; тя пъхна глава под ръката на Кай.
Стана тихо. Долавяше се само дишането на Фруте. В сподавения плисък на вълните корабът се повдигаше и слизаше, като заедно със себе си поемаше и потрепващия хоризонт.
Започна нежно въртене, а в центъра му бяха тримата — три сърца, в които се люлееше нощта. Всяко туптеше само за себе си, а над тях изплуваше общата жизненост. Усещаха вселената недостижима на хоризонта, и превръщаща се в нищо и в безкрайност; но те спокойно му поставяха граници, начало и край, а това между тях се наричаше живот.
Не се изгубиха в това лутане, защото Лилиан Дънкърк вече си поръчваше смес от козя сметана, Мараскино ди Сара, малко вермут и няколко капки ангостура, която Кай бе открил. Беше донесъл за себе си гарафа коняк, а за Фруте — уредена от готвача, дебела колкото ръката му пръчка салам.
Дочакаха победоносно изгрева.
Дните се изнизваха и никой не питаше за тях. Във въздуха продължаваше да се носи ведрото настроение и се извиваше в дъга над кораба от хоризонт до хоризонт.
Но после дойде денят, в който отново имаше часовници, и време, и срокове. Яхтата се отправи към Неапол и Палермо.
През последните нощи се появи буря и незакрепените предмети в каютите раздираха като изстрели тъмнината. На сутринта вятърът беше утихнал, но морето още бушуваше развълнувано. Много бавно водата се поуспокои.
Следобед на хоризонта изпълзя красив залив. Още около обяд там някъде самотно се извиваше тънка струя дим право нагоре като отвес.
Кай се усмихна на Лилиан Дънкърк.
— Да не разваляме нито миг, защото знаем, беше неповторимо и невъзвратимо. Нека приемем, че това са последните часове — меланхолия и тъга — нюанси на щастието. Какво би било щастието без раздялата?
Заливът растеше и растеше. Превърна се във верига и огради синята омара от двете страни със земя — нагоре към терасите на града, склона и чак високо в планината — Неапол.