Кай беше на крачка да се обърка, но отложи настроението си за момента, в който ще остане сам и ще се опита да открие причините. Струваше му се неразбираемо, че Мо Филби успя така спокойно да овладее усложнената ситуация, въпреки че само сцената в Монте Карло бе достатъчна да не бъде обективна към него.
Засега не му оставаше друго, освен да реши, че е забравила влечението си към него и започна изненадан да се възхищава на Лиевен, който толкова бързо е успял да постигне резултат.
Новата ситуация предизвикваше самолюбието му. Комбинативността на Филби му импонираше, както би могла да импонира на човек, който изведнъж се е усетил изваден от равновесие.
Онова, което от седмици го интересуваше, сега стана желано. Тогава, в Монте Карло, когато нещата зависеха единствено от него, той имаше снобската идея да отблъсне Филби и да се задоволи с интелектуално злорадство. Днес, когато разбра, че този негов жест е останал без да направи никакво впечатление и по този начин е загубил шансовете си, за него беше много важно не само да я спечели отново, но и да я използва.
Вечерта останаха заедно. Кай беше напрегнат и въодушевен, получи се съвсем искрен флирт, който той видимо форсираше. Направи най-доброто, като игнорира миналото, както в разговора, така и в мислите си, а започна отново и свободно, като че ли се бе запознал с Мо Филби преди час.
Палмите се огъваха в топлия скърцащ вятър. Един тенор се бе промъкнал в градината на хотела и пееше италиански народни песни. Изгониха го, но се връщаше отново, появяваше се от други краища и се разтапяше в провлечени кантилени. Най-сетне на „Санта Лучия“ стана невнимателен, персоналът го спипа и го изхвърли навън.
Като по уговорка в същия миг откъм танцовата зала прозвучаха синкопите на аржентински състав, приглушени, настойчиви, възбуждащи. Те веднага грабнаха Кай, те даваха тона и бяха резонанс, и той осъзна колко активно участва в разговора. Повече не стигна до самоанализ, защото беше прекалено зает, в противен случай трябваше да забележи бързото развитие на чувства.
Ситуацията бе обвита в комичност, която убягваше и на двамата; тя не беше в настоящето, а в светлината, която хвърляше миналото. Преди и от двете страни бе пропиляна много енергия, която не бе довела до никакъв резултат. Сега с най-изтърканите средства стигнаха до момента на изненада, който се породи от факта, че и двамата бяха изпаднали в заблуда.
Кай бе завладян от лекотата, с която Мо Филби доказа забравата; не беше и сигурен каква роля е изиграл Лиевен, а всичко това го караше да се стреми към вземане на решение, за да може да види нещата по-ясно. Първоначално не си призна определената доза суетност, прикрита като мъжко самолюбие. Затова пък си втълпяваше, че е подценил Мо Филби.
Тя пък, напротив, наистина не блъфираше, но по съвсем друга причина, която Кай не подозираше. Последната сцена с него в Монте Карло не само я нарани — това човек може да преживее — но я направи несигурна. Тя не знаеше какво да предприеме по-нататък и щеше да посрещне Кай, точно според очакванията му, ако не беше се появил Лиевен.
Скритите му помисли не й бяха известни. Тя знаеше само, че е приятел на Кай. Това пикантно съжителство бе достатъчно да наклони везните към него и по този начин да компенсира обидата на Кай. Тъй като бе приела, че трябва да се пребори със съпротивата на Лиевен, елементарно леката победа не само й възвърна сигурността, но и я въоръжи с още една весела тайна за Кай, която беше доста злобничка. Стигна се дотам, че настрои и Лиевен за интрижките си и му втълпи мисли, които го доведоха — за съжаление без това да влиза в нейните сметки — до саморазправа с Кай. За разговора тя не знаеше нищо и затова успя да запази самообладание.
— Искате ли да потанцуваме?
— С удоволствие.
Музиката ги грабна като светъл водовъртеж. Танцуващите двойки бяха малко, имаше място на цялата площадка.
Мо Филби запази дистанцията на първото докосване, което е флуидът на всеки танц. Крачеха в нежни успоредни линии, които никога не се прекъсваха от срещуположността, усещаше дългите бедра като на сърна да се приближават и отдръпват под тънката коприна; и влудяващата игра на колената.
Ритмите ги последваха. Те се върнаха към терасата и се обвиха с нежно, вяло настроение, спокойствие, удоволствие за услужливите сетива. Това бе повърхностно мечтание, тактично себеотдаване на възбудата, вървяха бавно, нагоре, надолу, имаше звезди, големи и южни, въздухът беше с вкус на вино, като минеше покрай танцовата зала, човек без да иска правеше по няколко стъпки, ръцете оставаха уж случайно отпуснати, без специална цел, разговорът по време на танца ставаше интимен и в това положение беше необходимо едно-единствено движение, и очите щяха да се усетят близки.