Будното му съзнание го изненада, той хвърли кърпата и запали двигателя. Искаше му се да отиде до Ла Турби, нагоре по Гранд Корниш, за да завърши деня с този изглед.
Фруте пъхна глава под ръката му и му пречеше да кара. Бавно, с няколко маневри, той обърна колата. Авеню де Монте Карло бе безлюдно. Само един силует се появи откъм булевард дьо ла Контамин. Малка шапчица, а под нея — леко гримирано лице и уморени устни.
Кай си помисли, че в нея разпознава проститутката, която вдигна жетона на Фиола. Тя се приближи, спря нерешително и се усмихна. Една такава слаба и малка на фона на пустата улица и извисилия се над нея планински масив. Миниатюрно късче живот под уличните лампи и тишината, с тъжна професионална усмивка, несигурна като животно, което не знае каква изненада ще му донесе следващият миг.
Усмивката й развълнува Кай; в нея се четеше повече от мъка — трагедия, за която не подозираше дори самата тя. Не беше Лична трагедия — беше само едно същество, потънало в амалгама от продажни чувства — по-скоро останалите търсеха зад нея нещо човешко, не в нея, а скрито дълбоко под обвивката й.
Кай отвори вратата:
— Смятам да се поразходя. Искате ли да ме придружите?
Тя не се учуди. Професията и я бе научила да приема всякакви странности. Кимна и без да продума се качи. Много скоро щеше да разбере какво следва.
Те заобиколиха градинката пред казиното, завиха по Авеню де Спелугес, Мирабо остана в дясно от тях, започнаха първите склонове. Моторът засмукваше въздух през карбуратора и набираше скорост. Отляво израсна стръмната, почти отвесна скала, отдясно местността ставаше полегата, понякога се надвесваше над парапета от ниски камъни, после изчезваше отново и се виждаше само небето.
Кай включи фаровете и насочи тесния търсещ лъч на прожектора встрани. Сто метра напред пътят бе обвит в мъртвешка призрачна мантия, мощните палми се приближаваха големи и черни, а миг след това изчезваха.
Като ловджийско куче прожекторът опипваше пътя, сякаш светещ показалец или игла пробождаше непознатото — вила с бяла ограда и гротескно разклонено дърво, останки от скала, градински пътеки, които изглеждаха невероятно високи в изрязания от светлината кръг, сякаш висяха във въздуха и водеха към звездите. Нощната панорама налагаше собствен облик на всичко. Бреговата ивица грандиозно се извиваше от Бордигера до нос д’Антиб. А ниско дол у оставаха скалите на Монте Карло и Монако, издадени по време на прилива като биволски гърбове, върху които се забавляват множество бръмбари; шумът на морето като тихо и спокойно дихание, блестящата в далечината пяна. Вятърът имаше слаб привкус на сол.
По насрещните склонове на няколко пъти проблеснаха светлини, които се приближиха и разшириха: фаровете на друга кола. Дълго преди да се срещнат се виждаше как минават покрай градинките и пътеките. Често завиваха и се плъзгаха по долния път към морето. Изведнъж се задържаха на хълма и след кратко лутане нагоре-надолу се вляха като блеснали очи в пътя към скалите, отразиха се и една голяма лимузина профуча край тях.
Вътрешната лампа осветяваше възрастна жена — съвсем сама. На раменете си носеше смъкната кожена наметка, а те самите бяха като на младо момиче. Кай, обърна на хълма Ла Турби. По време на цялото пътуване момичето до него не помръдна. Той също не знаеше за какво можеха да си говорят. Когато пред тях отново се появи казиното, той попита:
— Къде да ви закарам?
Чертите на лицето й станаха по-правилни, брадичката и челото се опънаха. Тя всъщност е симпатична, помисли си Кай и зачака отговор.
Момичето го погледна и каза спокойно:
— Където пожелаете, — но само след миг вникна във въпроса му и объркана, побърза да добави: — на булевард дьо ла Контамин.
Лицето и отново помръкна, тя се сви на края на седалката и ръката и беше вече на ръчката. Като че ли искаше да не губи повече време.
До този момент мислите на Кай прелитаха покрай нея. Воден от превъзбуденото си настроение, той искаше да достави радост на някого и я взе със себе си. Всъщност не усети, че по време на пътуването проститутката, макар и за кратко, се бе превърнала в жена.
Когато минаха покрай спортинг-клуба, пред очите му изникна сцената с жетона на Фиола. Той взе чантичката, която се намираше между тях, натъпка я с банкноти, подаде и я и каза:
— Днес вие ми донесохте късмет, надявам се и утре да е така.
Тя се поколеба за миг, преди да поеме чантичката и на него му се стори, че би могла да си тръгне и без нея. Но после я пое с уморено движение — за нея това бе значителна сума — все пак победи навика да не отказва пари. Тръгна си без да му благодари.