Ролф Крон
Спирка на влака
По тази отсечка почти никога не се движеше влак. Не бе ясно защо изобщо още съществуваше. Макар гарата да бе свързана с общата мрежа, железопътните релси, които водеха до нея, бяха ръждясали и изоставени. В единствения вагон-мотриса, който обслужваше линията и в едната, и в другата посока, изглежда, никога не се качваше пътник.
Стоях на гарата. Беше топъл летен следобед и нямаше нищо, с което да запълня времето си. Градчето се припичаше на слънце, потънало в спокойствието на почивния ден, кафенетата и магазините бяха или затворени или зееха празни. В този час на денонощието абсолютно нищо не се случваше. Всичко това не бе необичайно, а по-скоро представляваше една закономерност.
И така аз се реших набързо и се качих в празния вагон — в настроение именно да не върша нищо, да се оставя да ме возят и да се поразходя из широкия свят.
Вагонът не бе нито нов, нито стар. Неопределената възраст на железопътното обзавеждане бе проникнала толкова дълбоко в него, че не можеха да се пресметнат прослужените му години. Но тапицираните му с кожа седалки бяха меки и аз седнах с намерението да чакам нещата сами да ми се случат.
На стената висеше разписание. Ако то все още бе в сила, влакът скоро щеше да тръгне. А ако не важеше, също не бе лошо. Няма нищо по-хубаво от това да си седиш в уютен и удобен железопътен вагон и да чакаш потеглянето на влака, когато изобщо не бързаш. Тогава можеш да си мислиш за каквото си пожелаеш и същевременно да наблюдаваш живота като че ли отстрани.
Обърнах се, когато влезе един възрастен господин в железничарска униформа.
— Здравейте! — каза той любезно. — Значи отново има някой тук! Вие сте първият за тази седмица.
Беше сряда и при мисълта за това не можах да прикрия усмивката си:
— Винаги ли е така?
— Да — отвърна той и се разположи на седалката срещу мен. Като погледна часовника си, машинистът — без съмнение това бе той — установи, че имаше още време. — Да, линията води само до няколко парцела и едно-две отделни стопанства. Чух, че скоро щели да я закрият.
— Възможно е, щом не се рентира — съгласих се аз. И двамата виждахме, че никой друг няма да се качи.
Железничарят поклати глава и ме погледна с лека усмивка около очите.
— Вашата професия няма нищо общо с релси или улици, нали?
— Не, аз съм застрахователен агент.
— Аха… да, затова не можете и да го разберете. Виждате ли, станах железничар от любов към професията. С удоволствие пътувам с мотрисата ту в едната посока, ту в другата.
— Не ви ли омръзва с времето?
— На повечето хора им доскучава, разбира се. Но аз обичам работата си. Отсечката е къса, трябва да призная, но въпреки това всеки път е различна. През пролетта пътувам всред цъфнало море — подивелите градини, нали знаете? През лятото всичко е лъчисто зелено. Когато после есента ми покаже гратис разкошните си цветове, отново нищо не е вече същото. А през зимата човек чувства самотата на тази област два пъти по-силно. Аз ги видях всичките онези, които заминаха, за да не се върнат никога вече. Селата запустяха, стопанствата западнаха — само железницата остана.
Той замълча за известно време, вглъбен в себе си, докато накрая се отскубна от мислите си и се изправи:
— Е, да потегляме. Искате ли да дойдете с мен в кабината? Така се вижда повече от природата и от линията.
Кимнах и го последвах.
Мястото на втория машинист бе празно. Железничарят премести настрана няколко книги и тетрадки и ми показа къде мога да закача шлифера си. След това той също седна и натисна звънеца за тръгване. Никой не дойде, за да даде път на влака. Даже самият семафор висеше ръждясал на пилона си. Положението му сочеше „Стоп!“, което ме накара да се замисля.
— Не, че разбирам нещо от това, но не трябва ли най-напред да се даде свободен път?
— Пътят е свободен — от много години насам. По отсечката се движи само този вагон, и то в двете посоки. Когато преди известно време го ремонтираха, използвахме един друг на мястото му. По линията няма втори влак.
— Ами ако релсите са повредени? Няма ли бариери и прочее — те трябва да се спуснат!
— Ще забележим, ако има някаква неизправност. Влакът не се движи чак толкова бързо. Тук никой не бърза — нито времето, нито хората, нито животът. Защо трябва тъкмо аз да се разбързам? На спирките никой не чака за да се качи. Пощата се разнася от пощенската кола, ние не се занимаваме повече с това. Всъщност тази отсечка с единствения влак по нея представлява нещо уникално, останка от миналия век, ако погледнете така на нея. Тя не служи никому и само струва пари — малко пари, наистина.
Мотрисата потегли с лек тласък и после, на излизане от гарата, се раздруса от една стрелка. Донякъде все още се мяркаха железопътни съоръжения, но след това линията навлезе в лабиринт от градини. Цветя се увиваха около стълбовете и покрай портите, огромни храсталаци обграждаха релсите. Заради тях не се виждаше нищо зад завоите. Ако човек не внимаваше… но тъй като влакът минаваше толкова рядко, сигурно всички в областта знаеха разписанието му. Наистина от време на време зървахме хора, които вдигаха глава от градинската работа, за да поизправят гърба си и да ни махнат с ръка.