Една по една се загубиха последните къщи и мотрисата излезе на открито. Местността бе леко хълмиста, обрасла с горички от диви люляци. Рядко се появяваха и най-различни дъбове, преди всичко коркови.
Пътувахме доста бавно. Машинистът разглеждаше околността за хиляден път със същото удоволствие, с каквото я гледах и аз, макар и за първи път. За това бе нужна много повече любов към природата, отколкото бе моята. Човек трябва да е с твърде богато въображение, ако иска всеки път да се запознава отново с всичко, което е виждал вече толкова често.
— Съвсем забравих да попитам къде трябва да ви оставя — каза железничарят след известно време, когато влакът вземаше с тихо скърцане един завой.
— А, никъде. Исках само да се повозя така, натам и обратно, да поразгледам наоколо.
— Сега ми стана ясно — отвърна той, усмихвайки се — защо не ви познавам. А аз си блъсках главата… Неколцината, които минават насам, мога и насън да ги назова. За вас си напрягах ума и не можах да си спомня. Ама че работа! Значи за пръв път пътувате по тази отсечка.
— Да.
— Тогава мога — или всъщност трябва да ви покажа нещо. Сега още не, по-късно. Да карам по тази линия ми е толкова приятно и по една друга причина, не само заради наистина красивия пейзаж.
Аз го погледнах въпросително.
— Тъй като не сте от тука, името ми сигурно нищо няма да ви говори. Казвам се Калин. Калин с К отпред.
— А-а — Можеше да носи което и да е друго име, не го познавах. — Приятно ми е — рекох аз и се представих на свой ред.
Междувременно отминахме поредния завой и железничарят дръпна ръчките на спирачката. Влакът постепенно намали скоростта си. Спряхме точно пред перона на малка гара. Тук всичко беше запустяло и изпочупено, никой не ни чакаше.
На сградата на гарата и липсваха половината прозорци, а другата половина бяха строшени. Диви лози пълзяха по стените и блокираха стоящата наблизо бариера. Щом като никой не се противопоставяше на настъплението на виещите се растения, изглежда, селското шосе бе също така без значение, както и железопътната линия.
— Няма никой. Ще караме нататък — рече Калин меланхолично и отпусна спирачката. Когато влакът набра отново старото си бавно темпо, той ми разправи историята.
— На следващата спирка е. Там ще го видите. Може би на около петстотин метра преди това линията прорязва един хълм и когато излезе от него, всичко се обхваща с един поглед. Гледайте внимателно и ще забележите нещо странно. При това особеното е, че човек го вижда само първия път, след което ефектът не се повтаря вече никога.
Бях изумен. Всичко звучеше някак си объркано. Едно нещо или го има, или го няма. Как може да е там при първото виждане, а при второто да го няма вече? Попитах железничаря.
— Не мога да ви обясня как — промърмори той. — На практика не мога да обясня на никого. Просто видях, че е така. И повече не съм го виждал.
— Какво не сте видели?
— Да, то е трудно да се назове. Най-добре го погледнете сам. Скоро ще стигнем.
Пред нас лежаха няколко хълма, обрасли гъсто с храсталаци като предишните. Ако бях с двадесет години по-млад, бих избрал тази околност за най-подходящото място за игра в целия свят. Тук-там люлякът достигаше пет-шест метра височина. Между храстите се издигаха и дърветата, които сигурно ставаха за чудесни наблюдателници.
Линията навлезе в прорязания хълм, явно този, за който преди малко спомена Калин. Вътре бе мрачно и машинистът подаде сигнал, за да предупреди, ако имаше някой върху релсите. А после намали и скоростта.
Това беше добре дошло за мен, тъй като, ако трябваше да се види нещо, бързото каране само би ми попречило. Ако! Всичко ми изглеждаше досущ като в приказките или по-скоро на разиграване на театър.
Отпред стана по-светло. Калин ми посочи с ръка надясно.
— Ето, гледайте сега натам!
Пълзейки, мотрисата излезе на открито и наляво и надясно се разкри по-равнинен пейзаж. Тук се срещаха по-рядко гъсталаци, преобладаваха поляните. Най-забележителното бяха развалините, вероятно на стара вила, разположена в една падина. Зад тях се виждаше обрасло в тръстика и камъш езеро.