Върху огледалната му повърхност плаваше лодка. Беше твърде отдалечена, за да мога да опиша с подробности двамата, които седяха в нея. Все пак ми се стори, че бяха мъж и жена.
Неочаквано едната фигура замахна и удари другата по главата с някакъв предмет. Само миг след това той бутна жертвата си в мътната вода. Всичко продължи не повече от няколко секунди, след което един люляков храст ни закри видимостта.
— Какво беше това?
— Аз не забелязах нищо особено — заяви Калин. — Но знам, разбира се, какво сте видели. Всички виждат убийството — или смъртоносния удар, или както и да го наречете още. Ей сега! Гледайте!
Отново се откри гледка към езерото. Но от лодката нямаше дори и следа. Водата се разстилаше спокойна и гладка. Престъпникът трябва да е притежавал свръхчовешки сили, за да може да закара лодката с гребане до брега за късото време, през което не виждахме заради храсталака.
— Почти пристигнахме — обади се машинистът, докато мълчах стъписан. Той спря влака. Пред нас се намираше нова спирка, още по-занемарена и от предишната. Тук също никой не чакаше на тревясалия перон. Аз се огледах подозрително, но наоколо нямаше нищо, което да изглежда някак си необикновено.
— А сега ще ми обясните какво означава това! Филм ли се снима тук? Мираж ли е това? Или какво става?
— Какво да ви отговоря? Вероятно… вероятно то е нещо много по-различно от това, каквото изглежда. Само че тук, в околността, никой не знае какво е то в действителност. Във всеки случай мога да ви уверя, и то със сигурност, че не се снима филм. Не вярвам и да е мираж. Все същият? Защото това, което току-що ви смая, са видели с абсолютна точност и много други пътници, винаги едно и също.
— Хм. Кога се връщате?
— Разбирам. Искате да се убедите сам. Моля, както желаете, но е безсмислено. Момент… ето. Точно в седемнадесет часа и тридесет минути. Ако дотогава се върнете — но си помислете добре, защото най-близкият хан е на един час път. А след това ще мина отново тук чак утре!
Повдигнах рамене. Какво можех още да кажа при това положение? Все пак трябваше да проверя най-напред. Може би ставаше дума за някаква измама на сетивата.
— Ще бъда тук малко преди пет и половина и ще чакам.
— Добре. И късмет в търсенето!
Слязох. Калин ми махна и подкара бавно влака. Погледнах замислено след него.
Всъщност бях искал да се наслаждавам на природата, а не да извършвам разни метафизични наблюдения. Сега обаче бе вече късно да променя намерението си. Бях изпуснал влака в истинския смисъл на думата. Влакът? Тази таратайка, която принадлежеше към света на вечното минало! И Калин, чиито загадъчни намеци ме накараха да се отклоня от пътя, също си бе заминал.
Във всеки случай можех или да остана да седя тук на някоя прогнила пейка, или да отида да огледам около езерото. Можеше все пак да има и нещо вярно в приказките на хората. Случилото се над водата, каквото и да представляваше то, бе доказателство за това.
Отблизо вилата край езерото се оказа още по-разрушена, отколкото предполагах. Сигурно от десетилетия насам никой не си бе помръднал и пръста за нея. Стените се ронеха, покривът се състоеше само от изгнили и разклатени греди. Последните собственици вероятно бяха отнесли цялата покъщнина, тъй като из стаите освен голи стени и високи до коленете купчини боклуци от паднала мазилка нямаше нищо друго.
Разглеждах всичко, без да смея да вляза много навътре. Някоя от провисналите греди можеше да ми падне върху главата, а се съмнявах дали Калин би предприел нещо, за да ме потърси тук. Не изглеждаше особено смел.
Навън излая куче. Излязох от развалините и видях, че от другата страна на обраслия с трева път се бе появило стадо овце. Кучето, което ги пазеше, се приближи до мен, подуши ме, сви опашка и се отдалечи отново.
Овчарят, възрастен мъж без задължителната дълга гега, ме забеляза и ме поздрави приятелски. Запътих се към него.
— Добър ден! Трябва да е приятно да се пасат овцете при такова хубаво време.
— Обикновено е така. Но не тук, уважаеми господине. Животните са неспокойни и не искат да се хранят.
— Наистина ли? Знаете ли, исках да поразгледам местността. Природата наоколо е красива. Само малко безлюдна, както ми се струва.
— Значи и вие сте дошъл с влака — установи овчарят. Въобще изглеждаше по-словоохотлив, отколкото човек си представя по принцип овчарите. — Преди малко видях да минава старият Калин. Горкият човек!
— Защо горкият! Естествено това не е моя работа…
— Рак на белите дробове — отвърна кратко той и погледна стадото.
Не намерих подходящ отговор. Да, ракът все още беше болестта, при която и досега лекарското изкуство търпеше провал. Действително, горкият човек!