— Той ми разказа някакви страховити истории — подех аз, — и сега искам да хвърля поглед на мястото, където се е разиграла драмата.
— Вие… вие също ли го… видяхте?
— М-да, за малко. Но може и да съм се заблудил. Въздуха е твърде горещ, така че се случва човек да види кой знае какво.
Овчарят поклати глава и свирна на кучето. То лениво се извърна, но не обърна повече внимание на подсвирването. Овцата, която трябваше да върне в стадото, се прибра междувременно сама.
— Ако мен питате, там има нещо, но никой не знае точно какво. Никой не желае да го повярва, макар че доста хора вече са видели как жената бе хвърлена в езерото.
— Хм.
— И защо животните не искат да пасат сочната трева точно над езерото? Близо до брега почвата е прекалено влажна и тревата кисела, но по-нагоре е чудесна. А овцете се боят, сякаш е отровна.
— Не сте ли я давали да я изследват? За всеки случай.
— Лош овчар е онзи, който не би сторил това. Но в нея няма нищо, което да я отличава. И все пак те не искат да я пасат.
— Наистина странно — съгласих се с него.
„Но как може една халюцинация да влияе на животните? — добавих аз за себе си. — Та това е немислимо!“
— Елате да слезем на брега. През това време Неро ще пази овцете.
— Изглежда нещо изтощен. Може би от горещината, а?
— Да, никак не я понася. Ето, седнете тук.
От новото място място можех удобно да огледам езерото. По-рано тук трябва да е имало нещо като малък пристан за лодки. Или това вероятно бяха останки от къпалня. Сега наоколо се търкаляха само няколко прогнили скари, между чиито дъски се подаваше гъст зелен буренак.
Запалих цигара. Предложих на овчаря и той се взе една от моите.
— Трябва да ги спирам — казах аз. — Доста самотно кътче — изразих гласно мислите си.
Междувременно овчарят също беше седнал и кимна в знак на съгласие.
— Да — рече той след дълга пауза, през която наблюдавахме бреговете на езерото, — миналото лято доктор Винтер се бе заел със случая. Беше адвокат и разбираше най-добре подобни неща. Претърси всички библиотеки и архиви, извади ни душите с въпросите си. Но нищо особено не се е случило в тази къща. Последният и собственик бе един генерал, който бил свален с хеликоптера си. След него тя се порути, понеже никой не я искаше.
— Какво общо има къщата със случая?
— Имахме някои предположения… Но в крайна сметка дори и доктор Винтер не успя да открие нещо, което да е свързано с явлението. Човек просто нищо не може да каже по въпроса. Също така не бе ясно защо всеки вижда този феномен само веднъж.
— Аз бих привлякъл някой специалист!
— Той се опита тогава, горкият доктор Винтер. Но обявиха и него, и всички нас за луди и придаващи си важност. Позволявали сме си глупави шеги, за да привлечем вниманието.
— Отношението им не е било от най-учтивите в случая — признах аз. — Мога да си представя как трябва да ви е подействало. Но какво мислите вие за всичко това? Сигурно имате някакво мнение!
— Ще ми се смеете… явно съм старомоден… смятам всичко това за истина!
— Истина в какъв смисъл? Та нали там няма никой.
— Но някога е имало някой. Там е било извършено убийство. И духът на умрялата възкръсва, за да зове за отмъщение. Много вероятно е престъплението да е останало неразкрито и затова убитата не може да намери спокойствие.
Твърде мистично, помислих си аз. Но не беше ли и случилото се, или по-точно — видяното — достатъчно странно? Необикновеното може да се сравни и обясни само с нещо по-малко необикновено.
Езерото лежеше все така мълчаливо под ярката светлина на летния следобед. Отначало се чуваше цвърченето на птиците, овцете блееха слабо, Неро се обаждаше по-гласовито, естествено за да въдворява ред. Навсякъде би могло да бъде така. Но нещо не бе наред. Спокойствието бе само привидно. Дори и сега над всичко тежеше ужасното злодеяние…
Веднага призовах разума си да се съвземе. Още малко и ще започна да вярвам сам в подобни безсмислици.
— Претъсвали ли са езерото? — запитах аз.
— Да, но дъното му е толкова тинесто, че кой знае какво може да лежи там, без да го забележи човек. Намериха няколко парчета от каменната ера.
В такъв случай не е възможно да са се къпали тук, поправих аз първото си впечатление. Иначе това не променяше ни най-малко чудноватата история. Като се изключи глупостта с душите… наистина ли зад всичко това се криеше нещо действително? Не беше ли само една илюзия? Илюзиите се обясняват понякога много по-трудно от фактите.
— Не вярвате в призраци, разбира се — продължи в този момент старият овчар. — И как бихте могли. Не го очаквам от никого. Днес кой ще вярва в нещо? Но как другояче ще си обясните случилото се? Опитвали са се да го обяснят по много различни начини, при някои от тях би трябвало да повярваме в значително по-лоши неща, отколкото просто в духове. Вместо да преследвате неотклонно привидения, бихте могли да потърсите също така непоколебимо и рационални решения. По принцип и едното, и другото е все същото!