Тя забеляза погледа му и гордо се усмихна. После започна все по-силно да се повдига и отпуска на седлото. Какъв беше този студен и недостъпен мъж! Защо никога досега не беше й обърнал внимание… А тя непрекъснато се навираше в очите му!
Но това със сигурност щеше да се промени. И то скоро! Може би още в следващите часове. Тя усещаше, че я очаква голямо приключение. Това усещане не само я накара да затаи дъх в очакване, но и отне малко от смелостта й.
Алис не само умееше да стреля. Вуйчо й Пол, когото тя наистина наричаше „вуйчо“, я беше научил да разчита следи. За да покаже и това си умение, тя тръгна по дирите, оставени от Бекманови.
— Отиваме в Сънданс! — извика зад нея Джон де Салдо, все още загледан в привлекателния й задник. Тя вдигна ръка в знак, че го е разбрала, зави към пощенския път и потегли в тръс, полюлявайки се кокетно на седлото.
Когато Джон де Салдо се изравни с нея, тя се извърна и впи очи в неговите. Почувствува се поласкана от погледа на тези красиви мъжки очи. Много й се искаше да докосне с ръка мускулестите му гърди. Често беше правила това, уж неволно, и винаги потръпваше от удоволствие.
Когато влязоха в Сънданс, слънцето отдавна беше залязло. Сянката на мрака бавно обхождаше града.
Джон де Салдо беше познат на целия град. На пощата и в обора за наемане на коне му разказаха, че някакъв едър чужденец е питал за него и най-важното, че е бил придружен от негърка, която е оставил сама в хотела и е потеглил нанякъде.
Джон де Салдо спря пред хотела, хвърли юздата в ръцете на Алис и извика:
— Чакай ме тук! Няма да се бавя.
После бързо влезе в хотела. Съдържателят веднага разбра накъде се е запътил и посочи стълбата. Синтия тъкмо слизаше от горния етаж на път за ресторанта. Тя позна Джон де Салдо и спря като закована на мястото си.
Той прекоси с широки крачки приемната и спря на първото стъпало.
— Хайде, слез при мен, черно ми гълъбче!
Тя обаче не помръдна, скована от смъртен страх.
Затова мъжът изкачи бързо стъпалата, уверен във властта си над нея. Явният й страх обещаваше бърза победа.
— Ласитър отвлече индианката! — съобщи ехидно той. — Къде я е отвел? Май вече не си пада по черните. По-вероятно е да е преминал на друга боя…
Синтия не беше в състояние да произнесе нито дума. Само го гледаше уплашено.
Джон де Салдо спря пред нея и изкрещя:
— Къде я отведе? Какво ти каза? Ти със сигурност знаеш!
— Не зная за какво говорите, сър. Кой сте вие всъщност?
— Я не се шегувай! — изсъска той и посегна да я хване за ръката, но тя се изплъзна като змия.
— Оставете ме на мира! Ще се разпищя и ще събера целия хотел.
— А аз ще кажа на шерифа, че си крадла, и веднага ще се озовеш в затвора — отговори сериозно той. — А може и да му кажа, че си дошла да проституираш в Сънданс. Тогава направо ще те сграби за черния задник и ще те изхвърли от града. Затова внимавай! Помисли си какво ще правиш!
Той отново посегна към нея и скована от страх, този път тя не помръдна. Джон де Салдо хвърли поглед надолу към приемната. Там седяха някои гости, а служителите в хотела си вършеха работата. Никой не обръщаше внимание на странната двойка.
— Тръгвай с мен! — заповяда той. — И не смей да вдигаш шум! Иначе ще се озовеш в затвора и никога вече няма да видиш Ласитър. Шерифът ни е южняк и не понася негрите. Много обича да ги прави бели с много катран и бяла перушина…
Синтия се разтрепера. Красивите й тъмни очи се разшириха от ужас.
Но тя нямаше какво друго да направи и послушно го последва. Никой не им обърна внимание, когато прекосиха салона. Джон де Салдо се усмихна доволно. Беше уловил чудесна птичка! С нейна помощ щеше да притисне Ласитър до стената. Сега трябваше да бърза, за да не закъснее.
5.
Ласитър изруга. Насреща му идваха цял отряд червенокожи, но не бяха тези, които им трябваха. Жената зад гърба му бясно заклати глава и цялата се разтрепера от ужас, че могат да ги открият. При това той толкова се беше зарадвал, като ги забеляза! Единствено странното държание на Мира О го накара да се скрие в храстите.
Индианката се наричаше Мира О. Фигурата й беше прекрасна, но миришеше неприятно. Слава богу, че дрехата й беше закопчана до врата. През цялото време се държеше така, сякаш очакваше всеки момент да бъде изнасилена. Но как можеше да се докосне той до жена, която непрекъснато разговаря с бога и на всичкото отгоре мирише на бича мас, при това гранясала! Колко му липсваше Си! Тя поне ухаеше на виолетки.
За щастие червенокожите не ги забелязаха и мирно отминаха на мършавите си мустанги.