— Не забравяй негърката! — предупреди го Джон де Салдо. — Ако ме убиеш, и с двете жени е свършено. Затова се мятай на седлото и отивай да си вършиш работата! Червенокожите те чакат. При тях има един ренегат, който е отличен преводач. Колата трябва да бъде откарана в Сидни. Ще ви чакам на гарата с двете жени!
— Ти си полудял. Нима смяташ, че индианците ще се съгласят с това изнудване?
— Това вече е твоя грижа — отговори дрезгаво Джон де Салдо. — Иначе ще видиш негърката си чак в небесното царство, ако изобщо допускат там черни уличници…
Ласитър прибра револвера и тръгна към коня си. Битката беше загубена. Нямаше какво да се прави. Този път не беше реагирал достатъчно бързо, затова трябваше да се подчини на това копеле и да отиде при индианците. Наистина нямаше друг избор, ако искаше да запази живота на Си.
Но Джон де Салдо щеше да си плати за всичко, когато и да е! Най-късно в Сидни на гарата. Този негодник със сигурност смяташе да офейка с влака. Крива ще му излезе сметката обаче…
Ласитър се метна на седлото и потегли в тръс. Мира О страхливо се загледа след него. Джон де Салдо обаче се засмя. Смееше се като дявол, който, скрит в гората, наблюдава млада монахиня, която се къпе гола в езерото, и с наслаждение си представя всички мръсотии, които би могъл да извърши с нея.
Ласитър пришпори коня си. Беше бесен от гняв. След половин миля обаче сви в една горичка, спря се зад първите дървета и се обърна.
Джон де Салдо качи индианката на коня си и потегли на север. Ласитър го изчака да се скрие от очите му. Възнамеряваше да го следва по петите.
В този миг зад гърба му прозвуча изстрел и Ласитър застина на мястото си.
— Слез от коня и бавно се обърни! — нареди някой зад него. — Но преди това вдигни ръце!
Ласитър послушно вдигна ръце и предпазливо погледна през дясното си рамо.
Оглала! Цяла дузина воини с модерно оръжие. Всички носеха пушки „Уинчестър“ и револвери „Колт“. Пушките без изключение бяха насочени в гърдите на американеца. Между воините имаше четирима старейшини.
Ласитър скочи от коня и се обърна към индианците. Един от четиримата вождове пристъпи няколко крачки напред. Едва сега Ласитър забеляза, че насреща му стои бял човек. Слънцето и вятърът така бяха опърлили кожата му, че само някои европейски черти издаваха произхода му.
— Смятах да ви върна Мира О, но не успях да се справя с Джон де Салдо — започна Ласитър. — Аз…
— Млъкни! — прекъсна го повелително старецът, облечен изцяло в индиански одежди. — Ще преведа думите на вождовете на оглала. Те очакват белият човек да каже истината.
— Аз говоря истината!
— Познавам Джон де Салдо — отговори спокойно старецът. — Знам, че той не говори с раздвоен език. От него узнахме, че при нас ще пристигне парламентьор от страна на бандитите, които отвлякоха Мира О. Описанието му съвпада изцяло с твоя външен вид. Ласитър ли се казваш?
— В цялата история вярно е само името ми! — отговори гневно той и отпусна ръце. — Всичко е обърнато с главата надолу. Бандитите, за които говориш, са Джон де Салдо и роднините му, които имат ранчо близо до Сънданс. Именно оттам това ранчо измъкнах Мира О, за да я върна на племето й. Обаче Джон де Салдо ме настигна и ме заплаши, че ще убие приятелката ми, ако не върна индианката. Ние се бихме и аз загубих — това е истината.
В този момент един от индианските вождове извика нещо и белият мъж се обърна към него. Явно се опитваше да го успокои. Ласитър скръсти ръце, без да обръща внимание на насочените срещу него пушки.
— Дай ни доказателство, че Мира О е жива! — обърна се отново белият човек към Ласитър. — Трябва да сме сигурни, че нищо не й се е случило.
— Много просто! Тръгнете след Джон де Салдо и ще я видите на коня му.
Той посочи с ръка горичката, в която беше изчезнал бандитът.
— Побързайте и ще го настигнете!
Белият индианец оживено заобяснява нещо на вождовете.
— По дяволите, не се бавете! — намеси се невъздържано Ласитър. — Ако не тръгнете веднага, той ще се скрие някъде.
Вождовете внимателно го изгледаха.
— Аз ще чакам тук — продължи Ласитър, като посочи мястото, на което беше застанал, и младите воини около себе си. — Ще седна на земята, а те нека държат пушките си насочени в сърцето ми.
После спокойно откопча колана с тежкия „Колт“ и го хвърли на земята.
Индианците оглала го изгледаха безизразно.
— Още ли ще чакате? — извика Ласитър. — Нали искате доказателство, че Мира О е жива? Тръгвайте по следите и настигнете онзи негодник. А можем да направим и друго: ще дойда с вас! Вие ще отклоните вниманието му, а аз ще го хвана. Този път няма пощада!