След малко на входа на палатката се появи светлина. Скоро се показа белият мъж с факла в ръка. Следваха го двама воини, които коленичиха пред Ласитър и свалиха въжетата от краката му. После го дръпнаха да се изправи. Големият американец трябваше да стои приведен в малката палатка.
— Бащата на Мира О, най-великият лекар на всички времена, желае да те види! — обяви тържествено белият мъж.
— Помоли воините да ми разхлабят въжетата — каза спокойно Ласитър. — Краката и ръцете ми изтръпнаха.
Мъжът произнесе няколко думи, воините минаха зад гърба на Ласитър и се заеха с въжетата, стягащи ръцете му.
Ласитър застана насред палатката, широко разкрачен, готов във всеки миг да стовари по един удар на белия негодник и двамата индианци, ако случайно развържат възлите и свалят за момент въжетата му. Но не се случи нищо подобно. Индианците просто разхлабиха един възел и въжетата се отпуснаха. Но всички останали възли бяха здраво стегнати.
Старият бял мъж се обърна и излезе. Ласитър го последва. Зад него вървяха двамата индианци, въоръжени с револвери, ножове и томахавки.
Близо до индианския лагер течеше буен поток. Въздухът беше влажен. По земята край потока се стелеше мъгла. Тъй като беше тихо, пушекът от многобройните огньове се стелеше на талази между палатките.
Старият мъж отведе Ласитър при най-големия лагерен огън. Зад него се различаваха контурите на голяма палатка. На нещо като стол от животински кости и кожи седеше прастар оглала. Кожата висеше като парцали по бузите му. Имаше огромни очи, в които обаче блестеше зъл поглед. В ръцете си стискаше дълга лула, която смучеше, както бебе суче от гръдта на майка си.
Ласитър пристъпи напред и се поклони, когато белият мъж го смушка в ребрата. Може би това беше последният му шанс. Възнамеряваше да предложи на стария шаман да го изпрати по следите на Джон де Салдо заедно с най-добрите индиански воини и най-бързите мустанги. Така бързо щяха да освободят Мира О.
Но изобщо не му дадоха думата. Говори единствено индианският Метусалем. Ласитър не разбра нито дума, но търпеливо изчака с надеждата, че и той ще каже нещо. Когато обаче старецът свърши, той се изправи и със ситни крачки се прибра в голямата палатка. Четирима младежи го подкрепяха, защото едва се държеше на краката си.
Ласитър въпросително се огледа. Почти стотина души стояха около него и присъстваха на церемонията.
Белият мъж пристъпи към него и рече:
— Да вървим!
— Къде?
— Обратно в палатката.
Ласитър уморено се усмихна.
— Няма ли да ми обясниш какво пророкува мъдрият ви шаман?
— Закле всички добри и зли духове да му върнат дъщерята и да унищожат теб и бандата ти!
— Не каза ли нещо за Джон де Салдо?
— Говори за теб и изнудваните от твоята банда, Ласитър! Щом слънчевият кръг се затвори, с теб е свършено, ако дотогава Мира О не се върне при нас. Ето в това се закле шаманът! Каза ти го в лицето и пред лицето на Махео!
— Кой е Махео?
— Нашият бог!
— Защо Махео не го е посъветвал да ме изпрати да търся Джон де Салдо и да освободя Мира О?
— Махео потвърди мъдростта на шамана. Ще умреш, когато…
— Тъпак! — прекъсна го грубо Ласитър. — Да приемем, че всичко е така, както ти казваш. Аз съм негодник и говоря от името на банда негодници. Откъде хората ми ще узнаят, че сте ми поставили ултиматум? Нима смяташ, че могат да го помиришат?
Мъжът високомерно вдигна десницата си, воините сграбчиха Ласитър за раменете и го отведоха обратно в палатката. Единият вдигна кожата, която закриваше входа, вторият воин и белият мъж бутнаха Ласитър вътре. Той се спъна, загуби равновесие и падна на земята. Един от тия кучи синове го беше ритнал отзад. Индианците влязоха след него и отново завързаха краката му. Белият мъж освети палатката с факлата си.
Ласитър понечи да се възпротиви, но бързо се отказа. Внезапно почувствува колко са хлабави въжетата на ръцете му. Най-добре беше да си трае. Ще видят какво ще стане, ако се освободи!
Навън цареше непрогледна нощ. Но по дяволите тъмнината! Ласитър раздвижи ръце и предпазливо освободи лявата си китка. После измъкна и дясната. Седна и развърза въжетата, които стягаха краката му. „Джон де Салдо, идвам!“ — мислеше си той, докато предпазливо се надигаше. После провря глава навън. Всички огньове бяха угаснали. Индианците спяха. Някъде наблизо тихо изцвили мустанг. Ласитър усети с носа си типичната миризма на коне. Сигурно и неговият кафяв жребец беше при тях.
Той безшумно се измъкна от палатката и продължи напред, гледайки да бъде в сянката. Мина незабелязано покрай двамата пазачи, които патрулираха из лагера, и стигна до мястото, където бяха вързани мустангите. Там обаче едва не се сблъска с третия пазач. Като тайнствена нощна сянка той внезапно изникна пред него.