Ласитър реагира мълниеносно. С две ръце сграбчи пазача за раменете, удари го с глава в лицето и с все сила го блъсна на земята. Още един юмручен удар беше достатъчен, за да прати индианския боец в страната на сънищата. После претърси изпадналия в безсъзнание мъж за оръжие и прибра ловния нож и револвера му. При това бдително се огледа наоколо.
Накъде духаше вятърът? Това беше най-важното в момента. Защото ако мустангите усетят с чувствителните си ноздри ненавистната миризма на белия човек, те ще вдигнат на крак целия лагер.
Но той не усети ни най-малък полъх на вятъра и затова предпазливо се промъкна към конете. Първо усети топлината на завързаните плътно един до друг коне, после различи неясните им очертания в мрака. Ласитър напрегнато се опита да проникне с поглед в непрогледната тъмнина. Обиколи почти цялото стадо, за да открие кафявия си жребец. С дългите си крака той стърчеше над всичките си събратя. Но дори и едно обикновено муле беше по-високо от стадото мустанги.
Кафявият жребец дори не беше разседлан. Мустангите уплашено подскочиха, когато Ласитър се изправи и бързо тръгна към коня си. Цялото стадо се раздвижи. Но това вече нямаше значение за него. Оръжията му също бяха налице. Дори коланът с револвера висеше на седлото. Според индианския обичай предните крака на жребеца бяха вързани. Ласитър се наведе, отвърза въжето, хвърли го настрани и запрати след него чуждия револвер. Когато обаче протегна ръка към колана си, някакъв червенокож го сграбчи изотзад, сключи ръце около шията му и го притисна до коня.
Индианецът беше грамаден, тежък воин, който увисна на гърба на Ласитър, стремейки се на всяка цена да му попречи да се качи на коня. Ласитър напрегна всичките си сили, за да се освободи от желязната хватка, но не успя да се справи с този великан, чиито юмруци бяха от стомана. Затова се залови с ръце за китките му и се хвърли назад. Но боецът подскачаше насам-натам, без да отпуска хватката си. Ласитър се задъха. Отвори широко уста и очите му изскочиха от орбитите си. Продължи като обезумял да блъска противника си. Отстъпвайки назад, двамата се врязаха в стадото мустанги и животните се разпръснаха на всички страни. Най-после индианецът се спъна и се просна по гръб, без да изпуска Ласитър от ръцете си. При падането обаче загуби дъх и за момент желязната хватка се разхлаби.
Тази част от секундата беше достатъчна за Ласитър. Той откъсна ръцете на боеца от гърлото си и светкавично се претърколи встрани. Индианецът посегна към оръжието си, а Ласитър използва момента и скочи на крака. Силуетът на грамадния мъж ясно се различаваше в мрака. В мига, в който в ръката му нещо светна с метален блясък, Ласитър светкавично нанесе удар в лицето му. Улучи го точно в брадичката. Боецът се превъртя във въздуха и се строполи с вик на земята.
Но Ласитър нямаше време да се занимава с него. Той изтича към коня си, метна се на седлото и потегли в тръс.
Зад гърба му трещяха изстрели. Човешки фигури бягаха насам-натам в тъмнината. Когато забелязаха самотния ездач, те нададоха войнствени викове. Пушките бяха насочени право към него и куршумите пищяха край ушите му. Затова Ласитър направи внезапен завой и пусна коня в галоп, без повече да му указва посоката. Имаше пълно доверие в инстинкта на жребеца си и в способността му да се ориентира в мрака. Само след три скока конят се отклони рязко вляво. Ласитър разбра, че на пътя им е имало дървета само по плясъка на куршумите, които рикошираха в стъблата им. Червенокожите стреляха непрекъснато, но жребецът напрегна всичките си сили, за да отнесе ездача си на сигурно място. Когато най-после, изтощен и мокър от пот, жребецът от само себе си тръгна ходом, бяха оставили лагера далеч зад гърба си.
Ласитър дръпна юздата, потупа ободряващо коня по гърба, опря ръце на седлото и напрегнато се вгледа в тъмнината. Не се виждаше нищо, нито пък се чуваше някакъв шум.
Той се ориентира по звездите, смени посоката и пусна коня ходом. Мислеше си на колко ли часа път възлиза предимството на Джон де Салдо.
Когато най-после се зазори, разочаровано установи, че червенокожите го преследват. По дяволите! Бяха открили следите му. Макар че допреди няколко минути и те не виждаха нищо, съобразително бяха тръгнали по най-краткия път, който извеждаше от земите им. А този път водеше на югозапад. Ласитър, разбира се, също яздеше на югозапад. Беше избрал тази посока, защото тъкмо натам беше препуснал и Джон де Салдо с Мира О зад гърба си. Надяваше се скоро да открие и следите на коня му.