Обаче тази надежда пропадна. Затова пък червенокожите бързо го настигаха. Бяха повече от две дузини. Младите воини безмилостно шибаха мустангите си. А конят на Ласитър беше уморен до смърт и на всяка цена трябваше да си почине няколко часа…
Единственият му шанс беше да смени посоката и незабелязано да се скрие в храстите. Така отново се отдалечаваше от Джон де Салдо. Но най-важното сега беше да се изплъзне от ръцете на червенокожите и да даде почивка на коня си. Умното животно заслужаваше това. Пък и Ласитър много добре знаеше какво означава да останеш без кон в тази дива местност.
Реши да завие на изток. Наистина така щеше отново да се озове в свещените земи на червенокожите, но той би отишъл и в ада, ако там конят му би могъл да си почине както трябва.
Като издебна удобен момент, когато преследвачите не го виждаха, а теренът беше твърди скалист, направи рязък завой и се скри зад една скала, гъсто обрасла със зелена растителност. Стисна в ръка двуцевката си и изчака индианците, които само след няколко минути минаха покрай него с очи, втренчени в земята. Облакът прах, който вдигнаха конете при преминаването си, раздразни носа му и той едва не се разкиха. Но никой от индианците не се оглеждаше настрани. Начело на отряда яздеше белият мъж.
Още преди прахът да се слегне, Ласитър излезе от скривалището си. Препусна в галоп, докато влезе в една прекрасна зелена котловина и се насочи към ивицата дървета, която се простираше по склона на един хълм. След около час стигна гората и спря още след първите дървета. Разседла коня и окачи пред муцуната му торба със зоб. И докато жребецът кротко преживяше, Ласитър седна в тревата и се облегна на ствола на едно дърво. Нахлупи шапката дълбоко над очите си, без да изпуска от ръце уинчестъра.
Неговата чернокожа приятелка не му излизаше от ума. Как ли се отнасяха с нея ония негодници? Вината беше изцяло негова. Не биваше да я оставя сама в хотела или поне не в Сънданс. Това беше най-голямата му грешка!
Ласитър се зарече да намери Джон де Салдо, дори и ако трябваше да отиде на края на света. Този негодник със сигурност беше неморален! Нима наистина смяташе да чака златото на червенокожите на гарата в Сидни? Тази мисъл беше толкова комична, че Ласитър би се изсмял гласно, ако не беше опасността, която заплашваше двете жени. За съжаление тази опасност беше напълно реална. В такова положение не му беше до смях…
Когато слънцето премина зенита си, Ласитър отново тръгна на път. Отрядът на индианците оглала отдавна беше загубил следата му. Още същата вечер той прекоси Чейен Крийк, пренощува на брега и рано сутринта се спусна към Сънданс.
Не откри следата на Джон де Салдо, но беше убеден, че бандитът се движи някъде пред него в същата посока. Неясен оставаше въпросът къде ще го чакат роднините му заедно с пленената Си…
На Ласитър не му се искаше дори да мисли за дългото пътуване до Сидни, но нямаше как. Ако се наложи, ще тръгне към железопътната линия. Най-добре беше колкото се може по-бързо да намери Джон де Салдо. Иначе трябваше да препуска с всички сили към гарата на Сидни, за да стигне там преди него.
На следващия ден Ласитър стигна до Уайт Ривър. На отсрещния бряг се намираше форт Крауфорд. На около седем-осем мили западно оттук се намираше и форт Робинсън, кацнал като огромна птица на един хълм. Старата крепост, на чието име беше наречен градът, беше почти разрушена. В нея намираха подслон скитници и случайни пътници.
Ласитър беше позната фигура във форт Крауфорд. Той остави коня си в пощенската станция и тръгна да разпитва в двата бара, в хотела и при бръснаря дали някой е забелязал висок, слаб мъж, придружен от индианка и негърка. Повечето от запитаните поклащаха глава и обясняваха, че никога не са виждали подобно трио и че такава компания е прекалено необичайна, за да остане незабелязана.
Ласитър не се засягаше от подигравките. Започваше да свиква с мисълта, че ще се наложи да отиде чак до Сидни. Накрая влезе в пощата, за да прати телеграма до Бригада Седем във Вашингтон. Но първо запита на висок глас началника на пощата, така че всички присъстващи да чуят, дали не е видял висок мършав мъж, водещ със себе си една червенокожа и една негърка. Мъжът срещу него мълчаливо поклати глава. В залата се чуха подигравателни подмятания. Но един брадат старец си проби път към Ласитър, който беше застанал на гишето.
— Идвам от Ардмър — обясни задъхано той. — Там срещнах един подобен тип с две млади жени. Но не с черна и червенокожа, а с черна и бяла. С тях бяха още двама мъже. Пътуваха с покрита кола, която никога не изпускаха от очи. Вечерта чух в бара, че са намерили някъде злато. Много злато! Те вече бяха тръгнали напред и явно много бързаха. Казаха ми, че са поели към Харисън.