Наоколо се разнесе възбуден шепот.
— Опишете ми мъжа и негърката — помоли учтиво Ласитър.
— Висок и много слаб, нищо не яде и сигурно има болен стомах. Успях да видя за малко лицето му. Не знам какво да ви кажа! С този човек е трудно да се излезе наглава…
Това разказа брадатият старец. Описанието му беше поразително точно и напълно съвпадаше с образа на Джон де Салдо.
— Ами негърката?
— С къса къдрава коса! Черна като катран. Видях я само за малко. Останалите като че се срамуваха от нея и затова я криеха.
— Кога ги видяхте?
— Вчера — отговори възрастният мъж.
Той описа подробно и другите двама мъже, но те бяха непознати на Ласитър. Сигурно бяха от Бекманови.
Ласитър бързо благодари и излезе от пощата, забравяйки за телеграмата до Вашингтон. Метна се на коня си и потегли на запад. Ако мъжът в Ардмър наистина беше Джон де Салдо, то Ласитър се беше отклонил твърде много на изток.
Той непрекъснато пришпорваше коня си. До Харисън имаше цял ден път. Не се отклоняваше от пощенския път, който се виеше по брега на Уайт Крийк. Слънцето скоро залезе. Тъмни сенки запълзяха по крайбрежието на реката. Бързо падна мрак.
7.
Джон де Салдо успя да се справи с Ласитър и отново плени червенокожата скоу. Следващата му цел бяха планините Бъкхорн, където го чакаше Алис с покритата каруца и чернокожата Си.
Още същата нощ той направи Алис своя любовница. Вярваше, че е близо да заветната цел. Според него Ласитър нямаше друг избор, освен да вземе златото от червенокожите и да го откара на железопътната гара в Сидни.
Рано на другата сутрин всички потеглиха на юг. Мира О и Си бяха скрити под чергилото на колата и ръцете им бяха заключени в белезници, каквито всеки шериф от Дивия Запад носеше на колана си. Освен това бяха вързани за колата, за да не се налага непрекъснато да ги охраняват. Джон де Салдо и младата му любовница седяха на капрата и говореха за широкия свят, който щеше да се разкрие пред тях. Скоро и средствата за това щяха да бъдат налице.
Конят на де Салдо беше вързан отзад за колата.
Когато прекосиха Чейен Крийк, видяха насреща си Пол Бекман и приятеля му Хърд. Хърд беше старши работник в ранчото на Бекман. Пол беше доста по-млад от брат си, съпруга на Мария.
Джилдън Бекман, собственикът на ранчото, беше разделил хората си на малки групи, които обикаляха околността с цел да открият Ласитър и отвлечената индианка. След Ардмър се срещнаха с втората група. В нея бяха двамата каубои Ед Летън и Рик Хай. Този път обаче Джон де Салдо се ядоса на срещата, защото смяташе, че не са му нужни други хора освен Пол и Хърд. Но нямаше как да ги отпрати и всички тръгнаха заедно.
Когато спряха пред хотела в Харисън, Джон де Салдо вече предвкусваше удоволствието от предстоящата любовна нощ в мекото хотелско легло, но там го очакваше неприятна изненада. На вратата го посрещна не друг, а Джилдън Бекман, мъжът на сестра му и бащата на любовницата му!
Заедно с верния си каубой Бъстър той също търсеше следата на Ласитър. Беше стигнал чак до Ардмър, където друга група каубои му беше съобщила, че Джон де Салдо е успял да отнеме от Ласитър индианката и пътува на юг, придружен от брат му, Хърд, собствената му дъщеря и някаква негърка. Джилдън Бекман пристъпи прага с обидена физиономия. Беше едър мъж с широки рамене и дебел врат. По лицето му личеше, че не е свикнал да се съобразява с никого и да отстранява безмилостно всеки, който се изпречи на пътя му. С палци, пъхнати под колана с револверите, и предизвикателно вирната глава, той застана пред Джон де Салдо и го погледна право в очите.
Джон де Салдо веднага се почувствува гузен.
— Мария беше съгласна да взема Алис със себе си — обясни той и слезе от колата. — Пък и не сме сами, нали виждаш!
Това беше първото, което искаше да обясни на зет си. Но Джилдън Бекман си имаше други грижи. И през ум не му минаваше, че шуреят му върти любов с дъщеря му. Според него Алис все още беше малко дете.
— Какво означава всичко това, Джон? — попита мрачно той. — Хванал си индианката. Добре! Но защо не я доведе обратно в ранчото? Ние яздим като луди дни наред, търсим ли търсим и никой не ни уведомява, че работата е свършена. Защо?
— Но аз изпратих човек, Джилдън! — заяви бързо Джон де Салдо.
Това, разбира се, беше лъжа. Но сега най-важното беше да успокои зет си. Затова сложи ръка на рамото му и го отведе зад колата. После повдигна леко чергилото и му посочи двете жени. Джилдън Бекман хвърли изненадан поглед във вътрешността на колата, после се обърна въпросително към шурея си. Явно нищо не беше разбрал.