— Аз ще остана при теб! — извика решително Алис и го прегърна.
Джон де Салдо доволно изгледа зет си. Ранчерото се обърна към дъщеря си и задавено проговори:
— Какво ще каже майка ти, когато узнае това? Дано най-после разбере колко съм бил прав, когато твърдях, че брат й е скитник и безделник и че няма защо да го държим при нас в ранчото. Винаги съм смятал, че той ще ни донесе нещастие и ето, че това стана.
Без да каже нищо повече, Бекман излезе от стаята и затръшна след себе си вратата. Алис се стресна и скри лице в гърдите на любимия си. Той погали косите й, целуна я по челото и подчинявайки се на някакъв внезапен импулс, я пусна и изтича до вратата. Зет му слизаше по стълбата.
— Джилдън! — извика Джон де Салдо. — Бъди точен на гарата в Сидни! Защото Алис и аз ще вземем следващия влак!
Без дори да се обърне, ранчерото продължи пътя си.
— Къде е тръгнал татко? — попита от стаята Алис.
— Иска да търси Ласитър.
Тя изплашено го изгледа.
— Вуйчо ти Пол и Хърд ще го придружат.
Тя го прегърна и се усмихна прелъстително.
— Да, Пол наистина ми е вуйчо. Но не и ти, любими!
Той я взе на ръце и я отнесе на леглото. При това я целуваше все по-страстно и по-страстно. Алис затвори очи и се усмихна щастливо. Когато усети върху себе си тежестта на мъжа и търсещите му ръце, които събличаха роклята й, тя цялата се разтрепера от удоволствие. Когато той свали пликчетата й и проникна в нея, тя простена сладострастно и задиша на пресекулки. Обгърна тялото му с ръце и крака така, сякаш никога вече не искаше да го пусне.
8.
Нощта вече си отиваше, когато Ласитър най-после стигна малкото градче на Пайн Крийк. Къщите се издигаха като сива грамада в разпадащия се мрак. Ласитър спря далеч от хотела и върза коня си пред един бръснарски дюкян. Главната улица беше пуста. Все още не бяха пропели първи петли. Въпреки това обаче той беше нащрек. Като гледаше да не излиза извън сянката на къщите, се промъкна към хотела, като се оглеждаше непрекъснато. Градът все още спеше. Дори котки не се мяркаха.
Вратите на хотела и портата към двора бяха заключени. Ласитър спря под навеса и внимателно се огледа. Нямаше и понятие къде би могъл да бъде Джон де Салдо. Възможно беше дори да е спрял да пренощува в този хотел и да е продължил пътя си на юг.
Ласитър отиде до съседната къща. Там портата беше отворена и той бързо се озова в задния двор на хотела. Под навеса имаше каруца с чергило, която с нищо не привличаше вниманието. Нищо не показваше, че това е именно колата, която търсеше. Малко по-нататък стоеше стара пощенска кола, без врати, без завеси на прозорците, цялата ръждясала. Но не можеше да се види дали в нея не спят мъжете, които охраняват каруцата.
На Ласитър много му се искаше да хвърли поглед в книгата за гости. Джон де Салдо със сигурност пътуваше с истинското си име. Затова предпазливо тръгна към задната врата, без да изпуска от очи пощенската кола. Вратата беше заключена. За момент Ласитър се поколеба. Не беше ли по-просто първо да хвърли един поглед под чергилото? После би могъл да отвори вратата с джобното си ножче. Затова тръгна към покритата каруца, но на десет крачки от нея спря като вкаменен. От прозореца на пощенската кола се показа дулото на пушка.
— Не се приближавайте, мистър! — чу се мъжки глас. Ласитър различи неясните очертания на седналия в колата човек. Той не беше сам. От другия прозорец също се подаде дулото на уинчестър.
Вече нямаше съмнение — Джон де Салдо беше в града. Той нощуваше в хотела, а в покритата кола бяха затворени Мира О и Си. Двамата мъже, които ги охраняваха, бяха от ранчото на Бекман. Дали не го познаха? Но никой от каубоите не беше виждал лицето му…
Той посочи двора и небрежно заговори:
— Живея наблизо и понеже ми се скъса ремъкът на файтона, реших да видя дали няма да намеря нещо под навеса…
— Тук няма такива работи — прекъсна го мъжът. — Всичко е разчистено. А сега изчезвайте!
Явно тия типове не го познаваха. Сега щеше да им даде да разберат! Разстоянието беше подходящо. Нямаше нужда да изважда двуцевката, както револвера. Достатъчно беше да обхване с ръка ложата на приклада и да го натисне надолу, за да зареди. Ако натисне и двата спусъка, мъжете в пощенската кола ще бъдат обезвредени. В този миг обаче, когато Ласитър реши да стреля, каруцата се разлюля и един мъж слезе отзад. Междувременно беше станало доста светло. Ласитър не си спомняше да е виждал този мъж преди. Човекът също не го познаваше. Той беше слязъл от колата само за да му покаже, че няма никакъв шанс срещу тримата. В момента най-разумно беше да отстъпи. Затова повдигна ръце и примирително каза: