— Не се ядосвайте, господа! Ще си потърся ремък другаде.
Ласитър тръгна заднешком. След пет крачки се обърна и изтича в съседния двор. Скри се зад обора и изчака да се успокои лудо биещото му сърце. Никога не биваше да забравя, че с действията си излага на опасност живота на Мира О и Си. Затова трябваше много да внимава с типове като тия, които във всеки един миг можеха да го поставят на колене.
Мъжете вече знаеха как изглежда той. Затова най-добре беше да напусне града. Знаеше каква е крайната цел на Джон де Салдо и щеше да изчака удобен случай, за да освободи жените.
Той излезе на улицата, мина покрай хотела и се запъти надолу по улицата. Вече се развиделяваше. Из града пропяваха първи петли.
Когато отвърза коня си, чу тропот на копита. Трима ездачи излязоха от сянката на околните къщи и го заобиколиха, насочили пушките си срещу него.
Ласитър познаваше тия мъже. Двама от тях седяха на масата онази вечер в ранчото на Бекман. Джон де Салдо му беше представил по-възрастния като свой зет. Само третият му беше непознат.
— Не мърдай, Ласитър, иначе си загубен! — изсъска Бекман.
Ласитър спокойно го изгледа.
— Какво искате от мен?
— Знаеш ли кой съм аз?
— Да! Ти си Бекман.
— Точно така. Джилдън Бекман — изръмжа ранчерото. — Това е брат ми Пол, а това е старшият ми работник Хърд. Къде е златото?
Ласитър безизразно го изгледа.
— Някъде наблизо ли си го скрил? — поиска да узнае Хърд.
— Да не си се скарал с Джон де Салдо? — осведоми се небрежно Ласитър. — Не мога да рискувам живота на приятелката си заради вас…
— Точно това исках да ти напомня! Ако не ни покажеш златото, Джон де Салдо ще убие негърката. Окото му няма да мигне! И индианката също! Нали ти е ясно?
— Разбира се, че взех златото — заяви спокойно Ласитър. — Сега трябва да се разберем как да организираме предаването му на гарата в Сидни.
— Сега това не е важно! — прекъсна го грубо Бекман. — Отведи ни в скривалището си и ни покажи златото. После ще се върнем да уведомим Джон де Салдо. И не се опитвай да ни избягаш! Покажи ни златото!
— Как си го представяш това? — изсмя се иронично Ласитър. — Аз съм в ръцете ви. Ще ви покажа златото, а вие ще ме убиете. Без такива! Повикайте Джон де Салдо и вземете с вас и Си.
— Няма да стане! — изкрещя Джилдън Бекман и го избута така, че пушките на другите двама мъже почти опряха в гърлото му. После прибра всичките му оръжия.
Ласитър нямаше избор. Ако искаше да запази живота на Си, трябваше да се подчини. Ръцете му бяха вързани.
Той се качи на коня си и потегли. Мъжете яздеха плътно до него, а пушките им почти опираха в гърба му. Искаха да видят златото, което не съществуваше. Значи трябваше да ги остави да лежат мъртви на мястото, на което щеше да ги отведе. Иначе и двете жени щяха да изгубят живота си. Ласитър трябваше да спечели тази игра, като напрегне всичките си сили, защото тримата въоръжени мъже зад него не му даваха почти никакъв шанс.
Той тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, и скоро групата излезе извън града. После зави на северозапад в посока към Хат Крийк — малка рекичка, която по пътя си към Чайен Крийк се провираше през множество недостъпни скалисти клисури. В тази дива местност може би щеше да му се удаде да се справи по-леко с тримата мъже, които го следваха по петите. Въпросът беше на живот и смърт. На карта беше заложен не само собственият му живот. Ласитър се тревожеше преди всичко за двете жени, които все още бяха под властта на онзи негодник.
Но как да обезвреди тези трима мъже? Как да се справи окончателно с тях, когато дори нямаше оръжие? През целия път Ласитър размишляваше трескаво. Останалите също мълчаха. Едва когато видяха пред себе си стръмният склон, който се спускаше към Хат Крийк, започнаха да стават недоверчиви.
— Ти май ни баламосваш! — извика Бекман. — Не е възможно да си се спуснал с кола по този склон!
— Червенокожите натовариха златото на мулета — отговори лаконично Ласитър. — Те нямат каруци.
Джилдън Бекман се успокои.
Слънцето отдавна беше изгряло, когато четиримата мъже навлязоха в тясната каменна клисура. Трябваше да слязат от конете, да ги водят за юздите и да вървят един след друг по тясната пътека.
— Колко още ни остава? — попита Хърд.
— Ей там е! — Ласитър протегна ръка напред.
Той вървеше пръв. Следваше го Джилдън Бекман. След него вървеше Хърд. Последен беше Пол Бекман.
Ласитър не бързаше. Оглеждаше се незабележимо настрани, понякога обръщаше глава назад. Но не виждаше никаква възможност да повали вървящия след него мъж, без да се изложи на куршумите на двете останали пушки.
След малко спря и пусна юздата на коня си.