— Какво има? — учуди се Джон де Салдо. — Да не си видяла пак Ласитър?
— Не! Но къде остана татко? — по вида й личеше, че е много разтревожена.
Джон де Салдо пристъпи към нея и я прегърна.
— Ще дойде! Не се тревожи толкова — опита се да я утеши той.
— Не знам! — изплака тя и скри лице в гърдите му. — Сигурна съм, че с татко се е случило нещо лошо. Този Ласитър… — тя не успя да довърши изречението си.
Той я притисна до себе си и започна нежно да я милва. След малко разкопча роклята й и развърза твърдия корсет. Но когато погали гърдите й, тя се отдръпна и се хвърли с плач на леглото.
Джон де Салдо опря ръце на хълбоците и изгледа Алис с неприкрито раздразнение. „Може да стане весело“ — мислеше си той. Но трябваше ли да се обърне на другата страна в леглото само защото зет му не беше дошъл?
— Хайде да отидем да вечеряме — каза спокойно той. — И двамата сме гладни — после си помисли: „Една чаша тежко червено вино ще я стопли и ще промени хода на мислите й“. Наведе се над нея и закопча роклята й.
— Алис, ти си гладна — зашепна Джон де Салдо. — Цял ден не сме яли.
После я издърпа от леглото. Отначало тя се противеше, но после изми лицето си и слезе в ресторанта. Лицето й беше бледо и изразяваше обърканост. Но още след първите глътки вино тя се разведри и Джон де Салдо се изпълни с нова надежда.
10.
Ласитър беше настигнал колата и придружаващите я ездачи пет мили преди Ейгът Сити, но беше предпочел да не го забележат. Беше останал на разстояние и после нарочно бавно беше минал по главната улица на градчето, водейки след себе си конете на Бекманови и на Хърд. Чувалите, с които ги беше натоварил, бяха направени от одеялата на седлата, напълнени с листа и пръчки. Ласитър забеляза лицето на Алис зад един от прозорците на хотела и установи, че тя също го е видяла и познала.
Това беше и намерението му. Искаше да го забележат с тежко натоварените коне. Най-добре беше самият Джон де Салдо да го види, за да се убеди, че златото е налице, и да облекчи живота на двете жени, докато Ласитър намери начин да ги освободи.
Беше още светло, когато Ласитър се скри в съседния двор и започна да наблюдава какво ставаше в хотела. Беше скрил конете на края на градчето в една изоставена дъскорезница.
Видя тримата каубои, които охраняваха каручката. Първият се беше облегнал на задното колело със скръстени ръце и дремеше. Вторият седеше пред обора в сянката на стената върху преобърната бъчва за събиране на дъждовна вода. Третият дълго време не се мяркаше и Ласитър го забеляза едва когато смени наблюдателния си пункт. Той беше седнал отпред на капрата.
Ласитър тихо изруга. Нямаше как да влезе незабелязано в двора на хотела, поне докато беше светло.
Вече доста се беше смрачило, когато мъжът скочи от капрата и няколко пъти обиколи колата. Беше държелив брадат старец. Той повика другаря си и двамата свалиха страничната дъска. После старецът се покатери в колата и след малко изведе навън Мира О. Мъжът върху бъчвата се надигна и застана на пост пред хамбара, който беше долепен за хотела. Държеше пушката си готова за стрелба. Старият поведе Мира О към хамбара и я накара да влезе вътре. Самият той застана на пост пред вратата с пушка в ръка. Третият мъж остана зад колата.
Ласитър доста време не можа да си обясни смисъла на тези действия. Най-после се сети, че са извели индианката малко да се поразтъпче в хамбара. И наистина тя ходеше напред-назад. Ласитър обаче не можеше да вижда добре.
Той се плъзна като пантера покрай оградата, прехвърли се през нея на място, където мъжете не можеха да го видят, и изтича към задната страна на хамбара. Но задна врата нямаше. Самият хамбар представляваше стара и доста паянтова постройка, в която хората от хотела трупаха разни вехтории. Повечето дъски бяха изгнили. Когато Ласитър предпазливо откърти една дъска, не се чу почти никакъв шум. Вдигна се само малко облаче прах. Ласитър напрегнато се вгледа в тъмнината. Купчина царевични кочани изпълваше вътрешността. Вътре беше влязъл някакъв мъж, който разговаряше с Мира О, но той едва чуваше гласовете им. Откърти още една дъска, която се крепеше на един-единствен гвоздей, и провря главата си.
Гласовете вече не се чуваха. Ласитър се приведе напред и изтича до купа с царевица. Когато се надигна да погледне, видя на няколко крачки от себе си Синтия, която в този момент влизаше в хамбара.
— Разхождай се! — извика от прага старецът. — Пораздвижи се! Имаш само няколко минути.
Синтия послушно тръгна в кръг.
Ласитър предпазливо се показа иззад купчината с царевица. Синтия вървеше право срещу него. Без да го вижда, тя понечи да отмине, но внезапно се закова на мястото си.