— Само да хвана тая мръсница! — изсъска Гай.
— Сигурен съм, че никога преди не го е правил — измърмори Рик. — Затова са му трябвали ръцете, вместо да я държи с тях.
Мъжете се изсмяха.
На задната врата ги чакаше Джон де Салдо.
— Какво става тук? — попита невъздържано той. — Някой от вас е посегнал на индианката, нали? Какви бяха тия писъци? Събудихте хората от хотела!
— Не пищеше индианката, а Бъстър — обясни смутено Ед.
— Защо пък той? — попита Джон де Салдо и ги изгледа обвиняващо.
— Тя му извади лявото око — отговори Ед.
— Какво?
— Той отиде да я освободи и решил да й посегне…
— Как допуснахте това? — изръмжа Джон де Салдо.
— Ние не бяхме там — излъга веднага Ед. — Той сам отиде.
— Точно това искам да кажа — изскърца със зъби Джон де Салдо. — Въобще не биваше да го пускате при нея.
— Но той каза, че ще я пусне — обясни Ед. — Точно така ни каза.
— Не сме и предполагали, че ще й бръкне под роклята — подкрепи го Гай.
— Къде е сега Бъстър?
— При доктора — отговори кратко Ед. — И докторът ни каза, че утре няма да дойде с нас.
— Вървете да продадете колата и конете! Искам да купите два добри ездитни коня — нареди Джон де Салдо, влезе в хотела и тресна вратата под носа им.
Каубоите изведоха конете от навеса и ги впрегнаха пред колата. После се отправиха към наемния обор. Въпреки късния час там все още имаше хора. Замениха каруцата и впряга за два ездитни коня със седлата и получиха десет долара отгоре. Отведоха конете в обора на хотела и уредиха сметката.
Чакаше ги злато! Много злато, както смятаха те. Затова никой не се учуди, когато на следващата сутрин Бъстър Фараго се появи навреме на уговореното място. Около главата му имаше дебела превръзка, така че шапката не му ставаше и той я носеше в ръка.
Джон де Салдо го изгледа, поклати глава и отведе Алис при коня си. Тя седна зад него, въпреки че имаха достатъчно коне. Джон де Салдо веднага препусна и мъжете поеха след него.
След като излязоха от града, водачеството пое Рик Хай, без Джон де Салдо да каже дума или поне да му даде знак. Но той познаваше качествата на стария ловец на пуми и му се доверяваше напълно.
Отначало Рик ги поведе на юг. След около пет мили зави на изток. Само след час се натъкнаха на следите на четирима ездачи, които вървяха към Норт Плат Ривър. Мъжете спряха, Рик слезе, огледа внимателно следите, направи няколко крачки напред и се върна доволен.
— Един ездач! — извика той. — Води след себе си три коня, вързани на едно въже.
Мъжете се ухилиха. Дори Джон де Салдо разтегна устни в усмивка. Веднага продължиха пътя си. Рик вървеше пръв, с очи, вперени в земята. Джон де Салдо пришпори жребеца си и го настигна.
— Можеш ли да видиш дали черното птиче е кацнало при него?
Рик се изсмя.
— Ще го разберем едва когато спре някъде. Но той върви направо на юг! Нима наистина отива в Сидни?
— Значи негърката не го е намерила — установи Джон де Салдо.
Но и двамата се лъжеха.
Когато надвечер стигнаха брода на Норт Плат Ривър, Рик бързо установи, че ездачът е слязъл да напои конете си. Но по влажния крайбрежен пясък бяха отпечатани не само следите на неговите грамадни ботуши, а и дребничките следи на женски обувки.
Джон де Салдо остана неподвижен на седлото. Само стисна устни и се вгледа в отсрещния бряг.
— Ласитър! И чернокожата уличница! Но какво, по дяволите, ще търси в Сидни?
— Той мисли, че индианката все още е в ръцете ни! — извика Гай.
— Глупости! — озъби се Джон де Салдо. — Само негърката е важна за него!
— Значи той търси в Сидни това, което и ние, сър — обади се Рик, — железопътната линия! Смята да офейка с влака. Казвам ви, сър, негодникът много бърза! Ако успее да хване по-ранния влак, свършено е с нас. Ще загубим всичко, сър!
Мъжете мрачно погледнаха костеливия старец.
— Съжалявам, но това е единственото обяснение според мен! — сви рамене той.
Джон де Салдо го разбираше. Разбираха го и другите мъже.
Прекосиха голямата река през брода и продължиха покрай другия бряг.
— Какво ли се е случило с татко? — попита нерешително Алис.
— Сигурен съм, че ни чака в Сидни на гарата — измърмори Джон де Салдо. Казваше го само за да я успокои. Всъщност много му се искаше и Бекманови, и техният старши работник да са отишли по дяволите. Сега, когато най-после бяха по следите на Ласитър и златото, той непрекъснато мислеше как да се отърве от четиримата каубои и да офейка с Алис и с голямото богатство. Първо трябваше да се справят с Ласитър, а затова имаше нужда от тяхната помощ. После обаче нямаше да дели с никого — нито с Бекманови, нито с хората им!