— Аз с кого ще отида? — намеси се Алис.
Джон де Салдо потърка брадата си.
— Като гледам баща ти, ми се струва, че той има нужда от повече грижи и внимание…
— Точно така! Нека Алис ме придружи — каза ранчерото и сложи ръка на рамото на дъщеря си. — Аз съм още доста слаб.
— Пък и ние по-спокойно ще се заемем с Ласитър — каза Джон де Салдо.
Междувременно беше станало съвсем светло. Бекман изненадано се взря в младия каубой.
— Какво е станало с Бъстър? Пак ли Ласитър?
— Не, този път не е той — отговори Ед. — Един проклет побойник му извади окото.
— Какво? — извика ужасен ранчерото.
— Хайде, Ед! — намеси се повелително Джон де Салдо. — Рик, тръгваме! Трябва да побързаме, Джилдън. Вие тръгнете към пощенския път и после право в Сидни. Не се спирайте никъде. Трябва да стигнете първи.
— Пощенският път е най-безопасен — каза Рик.
Джон де Салдо вдигна ръка за сбогом.
— Ще се видим в Сидни, Алис! Чакайте ни на гарата! — той потупа Ед по гърба и хвана Рик за ръката. Тримата веднага се отправиха към конете.
Бъстър и Гай сърдито се загледаха след тях. Много им се искаше да тръгнат след Ласитър, вместо да придружават отслабналия от раната си господар.
Джон де Салдо и двамата каубои отидоха до конете, отвързаха ги, метнаха се на седлата и препуснаха в галоп на изток. На билото се обърнаха назад и забелязаха, че останалите също са тръгнали. Бъстър водеше коня на ранчерото за юздата. Превръзката му се белееше под лъчите на изгряващото слънце и се виждаше отдалеч.
След две мили тримата пуснаха конете си ходом, за да не ги преуморяват. Рик без усилия откри следите на Ласитър и слезе от коня, за да ги разгледа по-подробно. Джон де Салдо се приведе напред и с нетърпение се загледа в стария ловец.
— Ако не бяхме тръгнали към огъня, щяхме да го хванем — каза най-после Рик Хай и се изправи. — Но как, по дяволите, можехме да разберем, че това е Бекман, а не онзи дявол?
— Каква е преднината му? Само това е важно сега! — прекъсна го Джон де Салдо.
— Шест часа!
— Казваш го с такъв тон, сякаш има нещо много приятно, по дяволите! — изръмжа Джон де Салдо.
— Един от конете има камъче в задната подкова — отговори ухилено старият ловец на пуми. — Ласитър още не го е забелязал.
Джон де Салдо се изправи на стремената и се загледа на юг. Но колкото и да се напрягаше, не можа да види нищо.
— Само спокойно! — проговори Рик и се метна на коня си. — До Сидни три пъти ще го настигнем.
— И веднъж е достатъчно — процеди през зъби Джон де Салдо. — С какво удоволствие бих го разсякъл на две! А после ще делим на три, момчета! — обърна се той към другарите си. — Нека само да го хванем…
Мъжете се ухилиха одобрително.
Отново тръгнаха на път. Следите на Ласитър ясно личаха в песъчливата почва. Той нямаше да им се изплъзне, още повече че един от конете му куцаше.
След два часа забелязаха тънко облаче прах почти на линията на хоризонта.
— Триста дяволи! — извика зарадвано Джон де Салдо. — Карай напред, Рик! Той ли е това, как мислиш?
— Кой друг? — отговори спокойно старият ловец.
— Хип-хип-ура-а-а! — изкрещя Ед и пришпори коня си. Джон де Салдо и ловецът го последваха. Тримата препускаха в галоп един до друг в отлично настроение. Чакаше ги цял куп злато. Едва когато случайно се обърнаха назад и видяха какъв голям облак прах се вдига под копитата на конете им, те се сетиха, че не бива да се издават и тръгнаха по-спокойно. Мъжът пред тях не трябваше да ги забележи.
Най-после идваше краят на дългата гонитба. Но той дойде доста по-бързо, отколкото очакваха, защото не те настигнаха Ласитър, а той тях.
— Ето ме! — обади се някой зад гърба им.
Мъжете се стреснаха и дръпнаха юздите.
Широко разкрачен, с „Уинчестър“ в ръка, Ласитър се изправи зад тях, сякаш беше изникнал от земята. Когато Джон де Салдо погледна напред, той с учудване установи, че облакът прах е изчезнал. По дяволите, как не бяха забелязали това? Мисълта за златото така ги беше замаяла, че бяха спрели да обръщат внимание на всичко останало.
После Джон де Салдо бързо огледа мястото, където се намираха. Отдясно се издигаха няколко остри скали, иначе беше тревисто и равно. Той беше сигурен, че Ласитър е скрил някъде в скалите натоварените със злато коне и пламенното чернокожо момиче.
Толкова време негърката беше в ръцете му, а той, глупакът, не се сети да преспи с нея!
Но тази мисъл само за миг премина през главата му и отлетя.
Защото зад гърба му стоеше мъжът, когото трябваше веднъж завинаги да отстрани от пътя си. Тогава и златото, и негърката щяха да бъдат негови. Те бяха трима, а Ласитър беше сам!