Може би беше като онези страшни вълци, които успяват да задържат кръвта си да не изтича, за да не ги открият ловците и кучетата, когато ги преследват, и тичат така, докато се строполят мъртви на земята…
Ласитър направи няколко крачки, продължавайки да търси врага си. Не се виждаха дори следите от стъпките му.
— Но къде е той? — извика зад него Синтия. Той рязко се обърна и видя къдравата й глава да наднича над ръба на падината.
— Скрий се веднага! — изкрещя Ласитър. Синтия го послуша, без да се противи.
Той обиколи цялата падина, огледа всеки камък и храст, но не откри нищо. Затова се върна при момичето си.
— Страх ме е, мили! — посрещна го красивата негърка.
Ласитър трепереше от изтощение. Ризата му беше мокра от пот. Затова само леко я привлече към себе си и я целуна по челото.
— Де Салдо вече не е опасен — произнесе дрезгаво той. — Сигурен съм, че го раних тежко.
— Къде отиваме сега? — попита неуверено тя.
— В Сидни! Побързай, Синтия! — прошепна Ласитър и я поведе към кафявия жребец. — Мира О е в смъртна опасност. Ако закъснеем, всичко ще бъде напразно.
Той се метна на седлото, подаде ръка на Синтия, качи я на коня и я настани зад себе си върху чувала с провизии. Тя седна по мъжки, пъхна ръце под мишниците му и се притисна към него.
— Този негодник сигурно е забелязал, че конете не носят никакво злато — промърмори Ласитър.
Остави трупа на убитото животно, изведе другите два коня от падината, махна юздите от муцуните им и ги пусна на свобода. Седлата и импровизираните чували беше захвърлил още сутринта.
— Не се оставяйте да ви изядат вълците — каза тихо той и ги потупа приятелски за сбогом.
После пришпори кафявия си жребец и потегли напред. Намери стария Хай на мястото, където го беше прострелял. Конете обаче ги нямаше. Изчезнал беше и Ед, макар че беше ранен.
Нямаше смисъл да търси следата на Джон де Салдо. Той със сигурност беше препуснал към Сидни. Щеше да бъде трудно, почти невъзможно, да измъкне Мира О от лапите на тази банда чакали.
Не му се искаше да влезе в града посред бял ден. Когато чу наблизо пронизителната свирка на локомотива и забеляза белите кълба пушек да се носят над короните на дърветата, той се огледа да намери подходящо място за почивка. На петстотин ярда вдясно от него, обкръжено от гъсти бодливи храсталаци, се издигаше старо смокиново дърво. Той се насочи право към него и слезе от жребеца. Синтия приготви постеля от одеялата и спалните чували.
Ласитър измъкна двуцевката от калъфа на седлото и я мушна под одеялото. После се отпусна изтощено на приготвената постеля. Не се знаеше каква опасност дебне наоколо…
— Водиш много опасен живот — прошепна Синтия, намести се отгоре му, целуна го и свали шапката му. После зарови дългите си пръсти в косата му и го погледна в очите. — Обичам те, Ласитър! — целувките й ставаха все по-страстни. — Обичам те! — повтаряше тя след всяка целувка.
После разкопча панталона му, а той повдигна памучната й рокля и оголи заобления й задник. Тя разтвори бедра, седна върху него и започна трескаво да движи тялото си напред-назад. Той впи устни в нейните и я обгърна плътно с двете си ръце. После двамата се претърколиха настрани, той разкопча блузката й и захапа красивите малки гърди. Синтия простена от удоволствие и затвори очи. Устните й мълвяха неразбираеми слова. Лицето й се изпъна от напрежение, докато задникът й непрестанно се движеше напред-назад.
Оргазмът им настъпи едновременно и донесе успокоение и облекчение и на двамата.
14.
Джон де Салдо беше тежко ранен. Двата куршума на Ласитър го бяха улучили и едва се държеше на седлото. Ед, който беше прострелян в краката, беше загубил малко кръв и почти не усещаше болка. Той яздеше плътно до Джон де Салдо и го подкрепяше отвреме-навреме, за да не падне от коня си.
— Още малко, сър! Къщите вече се виждат — повтаряше непрекъснато той, за да му вдъхне смелост.
— Това проклето копеле! — изръмжа Джон де Салдо, когато най-после наближиха Сидни. Железопътната линия минаваше покрай пътя и водеше навътре в града. Ярката слънчева светлина се отразяваше в релсите и го заслепяваше.
Един влак ги задмина. Малко преди да влязат в града, друг се зададе насреща им. Отначало видяха само локомотива, после край тях се изнизаха и останалите вагони. Влакът беше много дълъг. Пъхтенето на локомотива и тракането на многобройните колела на релсите направо ги оглуши. Конете се подплашиха и ездачите едва ги удържаха. Прозорците на купетата с голяма скорост се изнизваха пред очите им. Зад стъклата се виждаха седящите вътре пътници.