Сломен се върна в джипа си и се отправи към дома си. Очите му се напълниха със сълзи, толкова силни бяха разочарованието и срамът. Чу някой да хлипа, осъзна, че е издал звук, и ядосано изтри сълзите от бузите си.
Не можеше да спре да трепери. Беше се провалил. Какво щеше да направи демонът с него сега? Отново захлипа.
И точно когато щеше да изстене от отчаяние, отговорът дойде. Видя входа на Конрад Парк и внезапно осъзна, че демонът го бе насочил къде трябва да отиде. Алеята за джогинг обикаляше университета и парка, описвайки перфектна осмица. Спомни си, че бе видял схемата във вестника заедно с дългата статия за някакъв фестивал. Приходите щели да отидат за благотворителна кауза, но не можеше да си спомни каква.
„Ще я намериш там“ — прошепна му демонът.
Изведнъж почувства облекчение. Откри идеално място за паркиране на улицата до университета. Спря до един телефонен стълб, на който бе закачен плакат за предстоящо атлетическо състезание. На него се виждаше красива млада жена, пресичаща финала.
Той понечи да отвори вратата и замръзна. Не беше облечен подходящо. Беше с евтиния си, но приемлив черен костюм и вратовръзка на райета, защото мислеше, че ще я открие в района на хотела, и искаше да се смеси с другите бизнесмени, които се прибираха у дома след работа. Беше напъхал бейзболна шапка в джоба си и смяташе да си я сложи, щом тръгне след нея, за да не може някой случаен минувач да го идентифицира впоследствие.
Какво да направи?
„Стори възможно най-доброто“ — просъска му демонът.
Той грабна куфарчето си и реши да се престори на професор от университета, който бърза нанякъде. Разстоянието не бе голямо. Да, можеше да се получи.
Времето пак се бе развалило. Беше валяло силно в продължение на четири дни, но тази вечер се очакваше да бъде ясно. Метеоролозите очевидно бяха объркали прогнозата. По дяволите, трябваше да се сети да си вземе чадър. Сега беше твърде късно да търси откъде да си купи.
Стисна дръжката на куфарчето в лявата си ръка и тръгна бързо по алеята, преструвайки се, че знае накъде се е отправил. Вървя почти километър и половина, ситният ръмеж овлажни дрехите му, а чувството му за неотложност нарастваше, докато търсеше идеалното място. Нямаше много гористи местности, а той знаеше, че обектът ще бъде по-внимателен и предпазлив покрай тях.
Не се тревожеше, че дъждът ще й попречи да излезе. Бегачите тичат независимо от времето. А имаше и важно състезание, за което тя да се готви, мислеше си той. Да, щеше да я намери там.
Но къде да се скрие? Продължаваше да върви, търсейки подходящо място. Нови лампи, оформени така, че да изглеждат като старомодни газови фенери, бяха разположени по алеята на всеки шест метра, някои дори по-начесто в близост до задната част на сградата, към която се приближаваше в момента. Знак, сочещ към сградата, показваше, че това е лекционна зала.
— Няма да стане! — измърмори си той. Беше твърде светло за това, което възнамеряваше да направи.
Костюмът му вече бе подгизнал, но той продължаваше напред. Какво беше това до стената? Свърна от алеята, приближи се и спря. Да, точно така — беше лопата.
Покрай каменната стена на сградата имаше три големи дупки — изкопани, за да се изкоренят някакви храсти и да се осигури място за ново озеленяване. Някой от работниците очевидно бе оставил лопатата си. Както и други неща: на земята имаше небрежно сгъната оранжева мушама, а изпод нея се подаваше чук, ръждясал, но можеше да свърши работа. Грабна го, измери тежестта му и опипа дръжката, после го задържа близо до тялото си. Не се беше сетил да си донесе оръжие. Беше силен, невероятно силен и вярваше, че може да надвие с голи ръце всяка жена, независимо от телосложението й. А чукът можеше да я убеди да не се съпротивлява. „По-добре да действам на сигурно, вместо после да съжалявам“, помисли си той.
Стигна до завоя на алеята и ахна въодушевено. Там работата не бе приключила. Имаше пирамида от изсъхнали храсти и дървета; корените им стърчаха като втвърдени пипала на октоподи отстрани на пътеката. Боклукът бе приготвен за извозване. Огледа се за някой, който би могъл да го види или чуе, после взе един камък и с първото хвърляне счупи най-близката лампа. Но все още бе твърде светло, затова метна още един камък, за да строши и втората.
— Идеално! — прошепна си. — Идеално за засада. Продължаваше да си мисли за дълбоките дупки, които някой предвидливо му беше оставил изкопани. Две от тях бяха от южната страна на сградата, но други две бяха съвсем до алеята, оградени от оранжеви светлоотразителни конуси. Въпреки че беше с ръкавици, той изтри длани в панталона си и се сви зад купчината боклук, който започваше да се вмирисва. Мокасините му потънаха в калта.