— Знам — отвърна кратко Регън.
— Какво? — попита той изумен.
— Съгласна съм, това не може да се повтори.
Прониза го разочарование.
— Трябва да тръгвам. Заключи вратата след мен.
Обхвана лицето й с длани и я дръпна към себе си, за да я целуне отново. И после си тръгна.
Регън заключи и се облегна на вратата. Алек я бе изтощил напълно, още трепереше. Захвърли халата си по пътя към леглото. Чаршафите още бяха топли от горещите им тела. Тя се зави и затвори очи.
Беше твърдо решена да не мисли за бъдещето, но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Сълзите рукнаха по лицето й. Каква идиотка беше, започваше да се влюбва в него! Не, вече беше влюбена! Никога не би се предала в обятията му както тази вечер, ако не го обичаше. Знаеше точно кога бе осъзнала това. Тя и Хенри седяха в бара на хотела и гледаха как Кевин говори на детектива за проблемите си. Състраданието, което тогава видя в очите на Алек, я погуби. Да, от известно време тя знаеше, че е влюбена, просто беше твърде глупава, за да си го признае.
Освен състраданието му, имаше толкова много неща, които обичаше в него. Той бе човек на честта и почтеността. Беше разбрала това още в самото начало. Бе посветен на работата си. Беше пламенно предан на тези, на които държеше, и имаше страхотно чувство за хумор.
Имаше си и недостатъци, но в момента тя не можеше да се сети за тях. Изстена продължително. „Не мисли за бъдещето — каза си. — Не мисли за деня, в който той ще замине“.
Но колкото по-вече си заповядваше да не мисли за него, толкова по-вече правеше обратното. Регън зарови лице във възглавницата и плака, докато заспа.
ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Беше нов ден и Регън мислеше по нов начин. Докато се къпеше и обличаше, си изнесе цяла лекция. Тя беше голямо момиче: можеше да се справи с раздялата. Нали трябваше все някак да оцелее, когато Алек си замине. Даде си клетва той никога да не разбере за чувствата й към него.
Но тази сутрин Алек не чакаше пред вратата й, тя вече бе проверила през шпионката. Същият млад полицай, който бе застъпил дежурен, когато с Алек се върнаха от клуба, сега я чакаше отпред. Тя бързо навлече дънките си и обу сандали, когато телефонът звънна. Обаждаше се Спенсър. Каза й, че е в офиса й, но тя вече се беше досетила, защото се чуваше силният звук на телевизора.
— Искаш ли да се кача при теб след мача, или ти ще слезеш тук?
Винаги имаше някакъв мач, който да погълне съзнанието му.
— Ще сляза след малко — обеща тя.
— Ейдън е тук.
— Това предупреждение ли е?
— Може би.
— Добре, тогава го предупреди. Времето не е смекчило позицията ми, Спенсър. Още съм адски гневна!
Спенсър се засмя.
— Нямам търпение да те видя в това състояние. Веднага щом затвори телефона, тя започна да киха. „Да не би да съм алергична към братята си“. Тази абсурдна мисъл я разсмя. Тя се върна в банята, изпи лекарството за алергията си, после грабна ключовете, пъхна ги в джоба си и отвори вратата.
Полицаят я придружи до офиса. Тя опита да го убеди да влезе вътре и да полегне на канапето, но той отказа. Бяха му заповядали да стои на пост в коридора и той изпълняваше.
Регън забеляза купчината писма върху бюрото на Хенри, когато мина край него, но не отдели време да ги прегледа. Хенри щеше да се погрижи за тях утре и щеше да й съобщи, ако имаше нещо важно.
Ейдън стоеше зад бюрото й и говореше по телефона. Той се усмихна и й кимна, когато я видя. После взе един лист от разтворената пред него папка и започна да чете на глас на този, който беше на другия край на линията. Брат й беше облечен с това, което възприемаше като дрехи за уикенда и свободното време: бежов панталон и поло. Ейдън тренираше редовно и мускулестите му ръце бяха доказателство за това. Той обаче винаги изглеждаше уморен. Изграждането на хотелска империя очевидно изискваше къртовска работа.
Спенсър не изглеждаше повлиян от часовата разлика. Той седеше на дивана и беше наведен над друга папка, която беше разтворена върху масичката за кафе.
— Хей, здрасти! — поздрави я той.
Бързо се изправи и протегна ръце към нея. Беше облечен небрежно — стари дънки и износена синя тениска за ръгби.
Тя прекоси офиса и го прегърна.
— Снощи не успях да ти кажа колко съм щастлива, че си си у дома.
— Аз също — рече той. — За жалост няма да бъда тук дълго.
Тя се отдръпна назад.
— Колко ще останеш?
— Зависи.
Ейдън я разсея, защото се приближи зад нея и я прегърна през раменете.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — отвърна Регън. После скръсти ръце на гърдите си и попита: — Готов ли си да говорим?