— Това е вече минало — настоя миролюбиво Ейдън. — Забрави го.
— Трябва да обсъдим някои важни въпроси — добави Спенсър. — И искам да преминем към тях.
— Може би трябва да отидем в заседателната зала — предложи Ейдън, докато събираше листовете обратно в папката.
— Искаш да проведем годишното си събрание сега ли? Подготвен ли си?
Спенсър се изправи и тръгна напред.
— Всъщност двамата с Ейдън вече го проведохме. — Регън побесня.
— Кога?
— Рано тази сутрин. Ти си имаш толкова неща на главата в момента, че решихме, че не ти е до това — обясни Спенсър. — Всичко, което обсъдихме, е в онази черна папка на бюрото ти. Прегледай я на спокойствие.
Тя не каза нито дума, но беше толкова ядосана и на двамата, че едва се овладя.
— Добре — каза тя тихо.
Спенсър я погледна облекчен. После Регън попита:
— Разпределихте ли бюджета? Какъв е моят?
— Същият като миналата година.
— Не!
— Какво значи „не“? — попита Спенсър. — Вече е решено.
— Напротив, сега ще обсъдим това. Искам да утроите моя бюджет.
Тя гледаше Ейдън право в очите, когато съвсем спокойно декларира какво е желанието й.
— И дума не може да става. Вече отделяме пари за повечето благотворителни проекти в града, защото ти настояваше…
— И защото така е редно — прекъсна го тя.
— Да — съгласи се той. — Но не можем да направим нищо повече от това, поне през тази финансова година.
— Мислим за крайния резултат — каза Спенсър. — Нали трябва да имаме някаква печалба!
— Ние имаме предостатъчно печалба, Спенсър.
— Бюджетът е решен — каза той. — Вече трябва да мислим за новия хотел.
— Знам — промълви тя. — В Мелбърн.
— Да, в Мелбърн — съгласи се той. — Но тъкмо сега финализираме плановете за още един.
— О, и къде ще бъде той?
— В Сидни.
— Не знаех за него.
— Сега знаеш — каза Спенсър. — Надяваме се да го открием до шест месеца. Времето ни притиска и трябва да напредваме бързо.
— Уокър гласува ли за това?
— Разбира се, познаваш Уокър. Стига да не му пречим да се състезава, можем да правим каквото решим.
Тя взе един молив и започна нервно да го върти между пръстите си.
— Аз изобщо не съм важна част от тази фирма, нали? Някой изобщо сети ли се да говори с мен за това разширяване на бизнеса?
— Но ти беше под невероятен стрес! — възрази Спенсър.
— Да, вярно е. В абсолютен стрес.
— Какво ти става? — попита Спенсър. — Никога не съм те виждал толкова заядлива.
— Доста мислих напоследък.
Тя изчака някой от тях да я попита за какво е мислила, но те не го направиха. Не беше сигурна дали Ейдън изобщо следи разговора. Изглеждаше много по-заинтересуван от документа, който четеше. Моливът изхвръкна от пръстите й и падна в краката му. Регън веднага грабна друг.
В този миг забеляза Хенри. Той стоеше до бюрото си. Какво правеше тук в неделя? Трябваше да е някъде навън, да се забавлява. Регън не можеше да види с кого говори той.
— Защо си толкова нервна днес? — попита Спенсър и я изгледа продължително.
Моливът се въртеше бясно в пръстите й.
Ейдън вдигна падналия на пода молив, подаде й го, после издърпа стола зад бюрото й и седна. Отвори папката и каза:
— Регън, трябва да прегледаш тези договори. Сам ги изпрати.
— За новия хотел ли? — попита тя.
— Да.
— Щом адвокатът ни изпраща договорите, вие двамата трябва да сте знаели за тази сделка преди доста време. Странно, че не сте ми споменали нито дума.
— Щеше ли да проявиш интерес? — попита Спенсър.
— Да, щях.
Той не й повярва.
— Има една основна разлика между твоята философия и нашата — каза брат й:
— Ние с Ейдън се опитваме да печелим пари, а ти се опитваш да ги раздаваш.
Тя се усмихна:
— Не всички, Спенсър, само част от тях.
Брат й отиде до бюфета и си наля чаша вода.
— Не знам как се е получило това. Уж израснахме в една и съща къща…
— Аз знаех, че съм различна, и опитвах да приличам по-вече на вас, но не станах предприемач.
— Така си е
— Точно за това си мислех — каза тя. — И осъзнах някои неща, които много ме изненадаха.
— Например?
— Винаги съм смятала, че трябва да заслужа любовта ви. Глупаво, нали? Тревожех се, че ако не угодя на теб или Ейдън, ще спрете да ме обичате.
— Откъде ти е хрумнала тази откачена идея? — възропта Спенсър.
— От майка ни — отговори Ейдън. — Когато тя си беше вкъщи, ни манипулираше да правим това, което тя искаше, като ни лишаваше от обичта си.
Регън се обърна към Ейдън:
— Така ли е правела с теб?
Той кимна.
— Правеше го с всички нас.
— Не си мислиш, че ние се отнасяме така с теб, нали, Регън? — загрижено я попита Спенсър.