— Той ще се обади.
Регън задържа вратата на асансьора, за да се качат. Алек стоеше пред нея, докато пътуваха до третия етаж.
— Говорих с лейтенант Луис тази сутрин — съобщи Ейдън.
— Сигурно е било много забавно — отбеляза Алек. — Най-добре да не споменавате името ми пред него, иначе ще стане зле за детектив Уинкът.
— Какво означава това?
Алек обясни:
— Означава, че Луис ще съсипе шансовете му за издигане, ако открие, че аз му помагам.
— Няма да научи за това от нас и със сигурност няма да го научи от Сам — обеща Ейдън.
— Значи лейтенантът не те харесва! — въздъхна Регън. Когато той не й отговори, тя го сръга в гърба.
Алек й се усмихна, после протегна ръката си назад и хвана нейната. Но когато осъзна какво е направил, веднага я пусна.
Ейдън се престори, че не е забелязал.
— Доколкото разбирам, те нямат никакви сериозни улики. Той ми каза, че проверяват Питър Морис.
— Това може да се окаже поредната задънена улица — намеси се Регън.
— Те не само го проверяват — уточни Алек. — Всъщност го издирват.
— Той крие ли се? — попита Регън.
— Да, но не може да се крие вечно — успокои я Алек. — Ще излезе на повърхността и тогава ще го пипнат.
— Но това може да отнеме цяла вечност.
Оказа се, че заловиха Морис само след час.
ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА
Питър Морис направи две грешки. И двете колосални.
Първата бе, че се поддаде на изкушението. Влезе в един бар в центъра на Чикаго и започна да пие твърд алкохол в големи количества, което не само попречи на преценката му, но и му създаде фалшиво чувство за сигурност. Колкото повече алкохол поглъщаше, толкова по-сигурен беше, че е в безопасност и че за момента е недостижим.
Втората грешка, която допусна, бе да се обади на Регън Мадисън. Отне му няколко опита и когато най-после се свърза с нея, вече се беше разпенил.
Регън беше казала на телефонистката да не я свързва и че ще се върне в офиса си до три часа. Обаче се забави повече и когато двамата с Алек стигнаха до вратата й, детектив Уинкът я чакаше. Тя предположи, че той е дошъл да говори с нея.
— Новини ли има?
Той поклати глава.
— Дойдох да взема Алек. Трябва да ходим на едно място. Нещо като купон за изпращането му — обясни той.
Регън забеляза полицая, който стоеше в дъното на коридора. Телефонът й иззвъня. Уинкът вече тръгваше, но Алек още се бавеше. Тя вдигна телефона на бюрото на Хенри и каза:
— Регън Мадисън.
— Това е последният ти шанс да направиш каквото трябва!
Разгневеният глас я шокира. Думите звучаха завалено, но тя разбра какво й говори мъжът.
Алек видя промяната в изражението й, направи знак на Уинкът и после изтича до телефона в нейния офис, за да може да подслуша разговора.
— Кой се обажда? — попита тя.
— Питър Морис — отговори той. — Помниш ли ме?
— Да, помня ви.
Уинкът се отдалечи и набра някакъв номер на телефона си.
— Ти си лъжкиня! — Морис натъртваше думите, като шепнеше високо.
Морис или беше пиян, или беше много близо до това състояние, помисли си Регън. Тя чуваше тракане на чаши, музика и гласове. Беше сигурна, че й се обажда от някой бар.
— Не лъжа. Помня ви.
— Говоря съвсем сериозно. Това е последният ти шанс. Гласът му пак прозвуча смразяващо. Тя го чу как преглътна, после прозвуча тракане на кубчета лед в чаша.
— Последният ми шанс ли? — повтори тя.
— Да се спасиш.
— Не разбирам.
— Няма да продължа да те преследвам. Отне ми толкова седмици да се разправям с асистента ти, преди най-после да говоря лично с теб и каква полза имаше? Ти не ме изслуша. Вече си беше взела решението. Казах ти, че ако се срещнем, ако седнем да поговорим, мога да те убедя. Ако беше спряла и ме беше изслушала, нищо от това нямаше да се случи. Можеше да го предотвратиш.
— Кое да предотвратя?
— Знаеш кое.
Регън реши да се престори, че не се сеща.
— Добре. Кажи ми какво можех да предотвратя.
Тя погледна Алек. Той й кимна.
— Опитах да те намеря, но ти си тръгна.
— Кога? Къде?
— В Лиъм Хаус.
Тя едва не изпусна слушалката. Пред очите й притъмня.
— Били сте там?
— Току-що ти казах.
— Проследихте ли ме?
— Не.
— Тогава откъде сте знаели, че…
— Тя ми каза — прекъсна я той нетърпеливо.
— Кой? Кой ви каза?
— Емили. Каза, че се нарича Емили, когато вдигна телефона. Тя ми съобщи къде си.
Регън беше толкова потресена, че седна на бюрото.
— Знаеш ли колко време стоях отвън на дъжда и те чаках да излезеш?
— Не, не знам колко дълго сте чакали.
— Искам парите — изръмжа той. — И освен това си ми длъжница, не забравяй.