Стори й се, че някой я вика, но не можеше да определи откъде идва звукът. Беше ли си въобразила, или някой наистина я викаше? Може би Софи и Корди я търсеха? Мили боже, дано я открият.
Тя продължаваше да тича през дърветата, а храстите драскаха краката й. Ако само можеше да стигне до улицата, щеше да намери помощ. „По-бързо, по-бързо!“ — повтаряше си. Нямаше нужда да поглежда назад, за да усети, че той я настига. Чуваше как се чупят клонки под краката му.
— Не, чакай — сега звукът не идваше зад нея. Напрегна се и се ослуша. Беше трудно да определи точно откъде долита, защото сърцето й биеше оглушително в ушите.
Бягай, бягай! Трябваше да продължи да тича. Ето пак… шум от строшени клонки, но звукът идваше някъде отдясно. О, боже, мъжът бягаше успоредно с нея. Тя разбра какво прави той. Опитваше се да я заобиколи и изпревари.
Тогава той щеше да спре и да я изчака, а тя да дотича право в ръцете му. За него това беше игра. През цялото време тя си мислеше, че е пред него, че го е изпреварила, а той просто си е играл с нея.
Регън бавно намали темпото и промени посоката. Дори и в паниката си, която граничеше с истерия, тя внимаваше да не навехне коляното си. Иначе щеше да се строполи на място и той щеше да я пипне. Тя прескочи един бодлив изсъхнал храст и продължи. После отново промени посоката…
Къде бяха всички? Дали да започне да крещи с надеждата някой да я чуе? Не, не трябваше да го прави. Макар да бе почти сигурна, че маниакът знае къде е, нямаше намерение да му помага.
Не можеше да продължи с това темпо още дълго. Мускулите на краката й вече горяха. След още минута-две щеше да падне на земята.
О, боже, беше безнадеждно. Не, не мисли така, не се предавай! Бягай, просто бягай. Краката й трепереха и пареха от болка. Спазъмът в мускула на прасеца й я накара да изплаче, но тя не спря. Нямаше да се предаде. Имаше толкова много неща, заради които искаше да живее, нямаше да позволи на този маниак да ограби бъдещето й.
Трябваше й някакъв план, за да си откупи малко време. Добре, добре, какво можеше да направи? Мисли!… Той имаше пистолет. Тя не. Той очевидно беше в много по-добра форма и беше по-силен. Освен това беше по-бърз.
Но може би тя имаше едно предимство. Може би беше по-умна.
Тогава й хрумна точно какво ще направи. Планът й зависеше от това да намери обратния път към клисурата. Трябваше да продължи да бяга. Тя се промъкна през храстите, излезе на пътеката и видя стената право пред себе си. Накъде да завие?
Маниакът взе това решение вместо нея. Сега се падаше вляво от Регън, така че тя побягна в противоположната посока. Не посмя да остане на откритата пътека, така че побягна, криволичейки между дърветата, като не изпускаше стената от поглед.
Ето, вече го виждаше пред себе си — огромния стар дъб, чиито клони се надвесваха над стената. Точно това беше мястото, което тя търсеше.
Регън пак пресече храстите. Направи го. Трябваше да го направи. Той се доближаваше бързо, но според нея още не я виждаше. Тя изтри влажните си длани в дрехите и с един последен устрем се втурна по пътеката и се прехвърли през стената.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Ерик стигна пътеката и спря. Къде беше тя? Къде беше изчезнала? Той наклони глава и се ослуша, но не чу никакъв звук. Сякаш се беше изпарила.
Разочарованието му беше непоносимо. Тя беше превърнала преследването в игра на криеница. Той не я чуваше, но в далечината някой викаше името й, и който и да беше, се приближаваше бързо, прецени Гейдж.
Той знаеше, че трябва да побърза. Нямаше време за тази глупава игра. Тя се държеше наивно. Не можеше да не знае, че той ще я намери и ще я убие. Защо се бореше с неизбежното?
Усещаше как гневът се надига в него и с това го връхлетя огромна тъга. Защото осъзна, че когато я намереше, щеше да бъде безпощаден и тя щеше да понесе яростта му преди последния си дъх. Ако тя не се покажеше скоро, нямаше да има време да й обяснява, да й помогне да разбере защо трябва да умре.
В този момент осъзна, че е допуснал грешка. Трябваше да я убие веднага. Не биваше да я оставя да избяга. Но той искаше тя да чувства, че има някаква роля в съдбата си. Неговата Нина не беше подозирала какво я очаква. Тя спеше, свита на кълбо на седалката до него, подпряла главата си на прозореца, сгънала якето си вместо възглавница. Не бе видяла нищо от това, което се случи. Как камионът се понесе и преобърна, как кабината му се плъзна към средата на шосето, а от двете й страни изскачаха огнени искри, все по-близо и по-близо. Всичко беше станало за един миг, но в съзнанието му беше траяло цяла вечност, докато дойде онзи удар… който разби живота им завинаги.