„Хамилтън“ в Чикаго бе само един от проектите на Ейдън, но той го използваше като модел за другите начинания. Основният приоритет бе обслужването на клиентите и поради вниманието на персонала към детайлите хотелът бе спечелил всяка възможна престижна награда още от годината на откриването си. Функционирането на всички хотели бе съвсем гладко благодарение на Ейдън, който се стараеше да назначава само хора, които споделят всеотдайността му.
Хенри Портман чакаше Регън, когато тя влезе в кабинета си. Младият й асистент работеше на половин ден, защото през останалото време учеше в колежа. Този афроамериканец имаше тяло на спортист, сърце на лъв и мозък на Бил Гейтс.
— Драконът те търси — каза той вместо поздрав.
Тя се засмя.
— Попаднах на Емили в коридора, щяла да поеме събранието в десет часа. Има ли нещо друго, което трябва да знам?
— Имам една добра и една лоша новина.
— Кажи ми първо добрата.
— Материалите за програмите по изкуство на още две училища вече са на път и още шестнайсет писма чакат само твоя подпис. — Усмихнат до уши, той добави: — Шестнайсет много достойни гимназисти ще учат в колеж и всички разноски по обучението им ще бъдат платени.
Регън се усмихна.
— Това е добра новина. В дни като този наистина обичам работата си.
— Аз също — кимна той. — Поне през повечето време.
— А коя е лошата новина?
Тя седна зад бюрото си и започна да подписва писмата. Когато приключеше с всяко едно, го подаваше на Хенри, който го сгъваше и поставяше в плик.
— Тази сутрин имаше проблем — започна той. — Всъщност… проблемът продължава от около месец, но мислех, че ще се справя сам. Сега вече не съм толкова сигурен. Помниш ли един човек, който се казваше Морис? Питър Морис?
Тя поклати глава.
— Какво за него?
— Ти отхвърли молбата му за втора субсидия преди месец. Когато получил писмото с отказа, той веднага подал нова молба. Смяташе, че е някаква чиновническа грешка или че не е попълнил правилно документите, или че е пропуснал нещо, защото беше с впечатлението, че кандидатства за автоматично подновяване. Така че просто беше попълнил нов формуляр. Както и да е, обади се по телефона преди няколко седмици и попита кога може да очаква парите. Имаше налудничавата идея, че щом веднъж е бил одобрен, оттам нататък винаги ще получава сумите, за които кандидатства. Аз му изясних, че греши. — Хенри поклати глава и продължи: — После той ми се обади отново и ми каза, че според него не разбирам какво означава автоматично подновяване.
— Изглежда, е доста упорит.
— Истински досадник! Не исках да те безпокоя с това, но този човек просто не се отказва. Откакто ти замина за Рим, той започна да звъни всеки ден. Сякаш е подхванал някаква кампания. Може би си мисли, че ако продължава да настоява, просто ще се предам, за да се отърва от него.
— Щом е толкова досаден, ще трябва да говоря с него. Ще извадиш ли документите му? Сигурно е имало основателна причина, за да му откажа субсидията.
— Вече ги извадих — каза той и посочи една папка в ъгъла на бюрото. — Но мога да ти спестя време, като ти припомня защо си отхвърлила молбата му. Злоупотребил е с парите от първата субсидия, която бе отпусната специално за закупуване на нови материали за общинския център.
— А, да. Сега се сещам.
— Морис ми каза, че е купил новите материали, но просто загубил фактурите.
— А ти какво му отвърна?
Хенри се засмя:
— Казах му, че се радвам да чуя това, и после го попитах кога ще бъде удобно двамата с теб да наминем да видим на място. И тогава той почна едно увъртане. Трябваше да го чуеш как заеква.
Тя поклати глава:
— С други думи, няма какво да ни покаже.
— Точно така. Не мисля, че изобщо си дава сметка какви неприятности си е навлякъл. Когато работодателите му разберат, че е злоупотребил с парите от финансовата помощ, сигурно ще искат да го съдят. Това не му го казах обаче — добави Хенри.
— Как завърши разговорът ви?
— Е, вече не сме първи приятели. Трудно е да бъдеш любезен с този нахалник, но все пак успях. Той иска да дойде, за да говори лично с теб. Преди да затвори, ме увери, че може да те накара да промениш мнението си.