Седмият детектив проследяваше парите.
Детектив Дътън официално ръководеше операцията, но Танър смяташе, че той командва парада. Алек беше работил с Танър само няколко дни и се стараеше да не си прави прибързани заключения за него. Беше заел изчаквателна позиция. Все пак това, което беше видял досега, никак не го впечатляваше. Танър бе избухлив и не се стараеше да се владее. Което не беше добре в подобна ситуация, мислеше си Алек. Никак не беше добре.
Танър вече бе причинил проблеми. Той отказа да носи подслушвателно устройство и не позволи на техниците да сложат „бръмбари“ в склада. Тревожеше се, че можело да открият микрофоните, и тъй като само той беше работил с близнаците, колегите му трябваше да се съгласят.
На Алек му бяха казали, че се очаква сделката да стане към три-четири сутринта, когато мръсниците изпълзяваха от дупките си, за да купуват и продават всичко възможно. Тези двама адвокати обаче бяха от друга порода — очевидно започваха работа към обяд.
Адвокатите Лайл и Лестър Сисли бяха еднояйчни близнаци, които се бяха преселили в Чикаго от някакво затънтено градче в Джорджия. Говореха и се държаха като добродушни старомодни провинциалистчета, които се кълнат в американското знаме и слушат Елвис всяка сутрин. Обичаха да излизат из града и да се поразкършват в някой търкал от време на време, но никога не се забъркваха в истински неприятности. Случайните познати смятаха близнаците за малко глуповати, но ужасно сладки.
Истината беше точно обратната. У тях нямаше нищо симпатично или глуповато. Имаха еднакъв коефициент на интелигентност и бяха една точка над границата, от която започват резултатите на гениите. Разправяше се, че изкарали в купонясване цялото си следване в юридическия колеж и въпреки това успели да завършат като първенци на випуска.
Близнаците бяха прекарали в Чикаго малко повече от година, когато стигнали до извода, че работят твърде много, а печелят твърде малко. Тогава решили, че се налага да разширят дейността си.
Пет години по-късно те си докарваха милиони и бе абсолютно сигурно, че тези пари не са от адвокатските им хонорари. Продължаваха да практикуват професията си и поддържаха кантората на Елм Стрийт, но имаха много малко клиенти. За сметка на това се бяха сдобили с една много впечатляваща титла, но не смееха да я отпечатат върху вратата на кантората си. Просто бяха известни като главните наркобарони в Чикаго.
Дори много повече. По груби преценки през последните дванайсет месеца Лайл и Лестър бяха продали повече наркотици от най-голямата фармацевтична компания. Нямаше хапче, което да не предлагат, нито дрога, която да не осигуряват, както и други по-пристрастяващи вещества.
Както се подразбираше, детективите под прикритие се опитваха да заковат оядените им задници от много дълго време. Надяваха се днес да бъде краят за Лайл и Лестър, ако всичко се развиеше по план. Беше им отнело месеци усилена работа, докато подмамят близнаците да прехвърлят парите лично. Алчността бе могъщ мотив и Танър, който бе организирал това последно начинание, вярваше, че е успял да проникне в най-вътрешния кръг.
Повечето от незаконните им бизнес транзакции се осъществяваха в склада, където Танър чакаше.
Близнаците бяха странна двойка. Те правеха почти всичко заедно: работеха, забавляваха се и живееха заедно в апартамент на висок етаж на Лейк Шор Драйв. От време на време дори се обличаха еднакво като каубои.
Но помежду им имаше и малко различия. Лайл си падаше по едрогърди жени. Консумираше ги както бейзболист яде и плюе семки. Но жените, които така небрежно захвърляше, не спираха да говорят хубави неща за него. След като приключеше с някоя, той я обсипваше със скъпи „прощални“ подаръци. Затова те определяха Лайл като съвършения джентълмен.
Лестър си падаше по коли, по-специално по ролс-ройси. Имаше повече от петнайсет и ги държеше в склада, а току-що си беше купил още един. Цената бе само сто петдесет и три хиляди, но това бяха дребни пари за наркобарона.
Лестър никога не караше лимузините си. Всеки петък той се разхождаше из склада и им се любуваше. Бяха го чули да казва на един приятел, че пази автомобилите и че трябва да ги поддържа в идеално състояние, но не обясняваше точно за какво ги пази.
— Внимание.
Шепотът прозвуча в ухото на Алек. Дътън, от позицията си от другата страна на улицата, беше забелязал близнаците.