Алек се пъхна в контейнера за боклук и се снижи. Нещо запълзя по врата му и той изпита необходимост да го плесне, като в същото време се извърна леко и надникна през дупката, която бе пробил в метала. Гадното скривалище бе идея на Танър. Алек искаше да си намери местенце на тавана на склада, откъдето можеше да наблюдава и чува, но Танър не се съгласи. Беше сигурен, че близнаците ще разберат, ако някой се крие вътре, и тъй като той бе уредил срещата, Алек не се опита да спори.
Алек каза на Дътън, че няма намерение да чака дълго във вонящия боклук. Дътън се съгласи. Танър бе твърдо решен да стане ченге суперзвезда и да натрупа точки пред шефовете, но така заплашваше с провал цялата операция. Дътън нареди веднага щом Лайл и Лестър стигнат до вратата, Алек да се изкачи по пожарната стълба и да влезе през прозореца, който той вече бе проверил за охранителни датчици.
Алек продължаваше да наблюдава алеята, но по нея още не се виждаше никой.
— Имаме проблем. — Гласът принадлежеше на детектив Нелис. — Някакъв униформен говори с близнаците. По дяволите, кани се да ги глоби за неправилно паркиране! Спрели са на забранено място.
— Не — каза Дътън. — Не им пише глоба. Тръгна заедно с тях към склада. Върви между двамата.
— Доброволно ли?
— Не мога да преценя — каза Дътън.
— Виждаш ли пистолет? Да не би Лайл или Лестър да са го взели на мушка? — попита Нелис ядосано.
— Не виждам пистолет — прошепна Дътън. — Алек, имаш време да влезеш вътре и да предупредиш Танър. Аз ще пазя гърба ти.
— Кажи на Танър да прекрати операцията — прошепна Нелис.
— Той няма да се съгласи — обади се Дътън. — Алек, върви. Спряха пред главния вход, значи няма да ползват страничната врата. Оглеждат улицата в двете посоки. Униформеният изглежда разтревожен.
Алек вече беше тръгнал. Той изскочи от боклукчийския казан, пробяга през алеята и се закатери по пожарната стълба. Прозорецът бе точно над нея. Той подскочи, хвана се за перваза, набра се нагоре и се пъхна вътре.
Дътън бе точно зад него. Детективът не беше едър и мускулест като Алек, но беше също толкова атлетичен и не издаде никакъв звук.
Из целия таван бяха струпани кутии с части за коли. На гредите на покрива бяха закрепени видеокамери. Близнаците нямаха алармена система. Те сами се грижеха за проблемите си и за всеки, който бе достатъчно луд да реши да ги ограби.
Дътън пълзеше бавно към металната релса. Алек вдигна ръка да го спре и му посочи една от камерите.
Чуваха се гласове. Близнаците говореха помежду си, когато влязоха в офиса, който се намираше точно под таванското помещение. Танър явно ги беше чакал на вратата, защото го чуха да вика:
— Какво, по дяволите, е това?
Друг глас — сигурно на младия полицай — отговори:
— Какво прави…
Последва секунда мъртва тишина. Дътън прошепна:
— Вече знаят.
Алек кимна.
Той направи на Дътън знак да наблюдава стъпалата, после бавно се придвижи към парапета, за да надникне какво става.
Танър започваше да се паникьосва, крачеше напред-назад и отправяше обвинения към близнаците. Лайл блъсна униформения полицай към него и извади пистолет.
И после всичко отиде по дяволите.
СЕДМА ГЛАВА
— Е, Регън, с нас ли си? — попита Софи.
— Разбира се.
— Знаех, че ще се съгласиш — каза приятелката й. — Макар че винаги ми казваш, че все се захващам с обречени каузи…
— Всъщност това са обичайните думи на Корди.
— Да, но и ти си същата.
— Това комплимент ли е?
Корди тъкмо дояждаше чийзбургера си и размаха едно картофче към Софи.
— Ще закъснееш. Не ми ли каза, че имаш среща в един и четирийсет и пет?
— Трябва първо да говоря с Регън — възропта Софи. Тя насочи вниманието си изцяло към приятелката си: — Моля те да прочетеш дневника възможно най-скоро, няма да ти отнеме много време. Мери не е писала всяка вечер. Мисля, че е само четирийсет и няколко страници. Защо не го прочетеш веднага след като с Корди тръгнем. И после… — Софи си пое дълбоко дъх и изтърси: — Знаеш ли, нуждая се от още една твоя услуга. Искам да отидеш в полицията и да провериш дали има някакъв напредък в разследването. Корди ходи предния път, така че сега е твой ред.
— Мой ред? Та аз току-що се съгласих да се включа!
— Все едно, твой ред е — изтъкна Софи.
— Не можеш ли ти самата да отидеш? — попита Регън.
— Сериозно ли говориш? Аз съм репортер, няма да ми кажат нищо.
Преди Регън да успее да изрече каквото и да било, Софи избъбри на един дъх:
— Добре, знам какво си мислите! Вярно, че още не правя разследващи репортажи, знам, че още не съм направила никакви големи разкрития и че си скъсвам задника от работа в колонката за полезни съвети на вестника вече почти пет години, но честно казано, би трябвало да имате по-вече вяра в мен! Ти също, Корди. Скоро всичко ще се промени, ще видите.