Знаеше, че трябва да издържи и да не полудее, докато направи големия си удар. Или докато поне не му дойдеше времето за пенсиониране. Така че се стараеше да намира малко разтуха в ежедневните неща. Тази вечер например щеше да бъде много щастлив. Дежурството му изтичаше само след двайсет минути и за разлика от партньора си подлизурко нямаше да остане и минута повече. Днес беше получил чека със заплатата си и довечера щеше да се поглези със скъпа пържола. После щеше да отиде в другия край на града в училището за фризьорки и козметички на Лори, което всъщност си беше процъфтяващ публичен дом. И щеше да получи безплатна подстрижка и свирка от някоя от курвите, които се страхуваха прекалено много от него, за да му откажат. Възнамеряваше да завърши романтичната вечер с един стар приятел — „Джак Даниълс“ с черен етикет.
Времето едва пъплеше. Беше погледнал часовника си вече два пъти през последната минута — оставаха още деветнайсет. Боже, как мразеше това място! Бюрото му беше в далечния десен край на грозно продълговато помещение, прилепено до граховозелена стена. Някои сутрини, докато се катереше по стълбите към втория етаж на участъка, имаше чувството, че отива в някаква долнопробна фабрика, толкова претъпкано и потискащо беше навсякъде. Все говореха за ремонти на помещенията, но засега само една стая беше видяла нова боя.
Облегна се на стола си и се огледа. Детективите работеха на затрупаните си с папки бюра, повечето говореха по телефона, никой не му обръщаше внимание. Суини реши, че може да се измъкне по-рано, без да липсва на никого.
Но тази възможност бе набързо погребана, когато новият и адски досаден шеф се качи по стълбите. Лейтенант Луис ги ръководеше само от пет седмици, но за Суини това време бе достатъчно, за да реши, че го мрази. Лейтенантът не искаше да има никакви проблеми и след като от Вътрешния отдел бяха говорили с него за неофициалното разследване, се беше настроил срещу Суини. Пазеше се мръсотията да не полепне и по него. „Е, майната му, твърде късно е!“, помисли си Суини и се подхили.
И Луис не беше толкова кристално чист. Суини го видя как бавно влезе в стъкления си офис в дъното на залата. Беше дочул, че изневерява на богатата си жена от висшето общество. Всеки мъж си имаше тайни, за които не искаше никой да научава, и ако Луис продължаваше да му диша във врата, Суини бе решил да си направи едно малко проучване. Нямаше да му е трудно да открие коя е курвата и да направи няколко снимки. Може би трябваше да си купи цифров фотоапарат и да изпрати на съпругата няколко недвусмислени фотографии в размер двайсет на двайсет и пет. Какво пък, можеше дори да се позабавлява истински и да ги качи в интернет. Спря с тези фантазии, преди да се разсмее на глас при мисълта за този вариант. Падаше му се на гадняра жена му да вземе ножицата и да нареже всичките му скъпи костюми, да размаже ролекса, с който той все се фука, и да го изрита по кокалестия задник.
Каквото повикало, такова се обадило. Той знаеше, че Луис си води отчет за всички негови издънки, за да може да го уволни, без да има проблеми с профсъюзите, но ако Суини внимаваше, това не можеше да се случи.
Бяха изминали само три минути. Размести някакви папки по бюрото си и се огледа. Гадост! Луис го наблюдаваше. Бързо сведе глава, преструвайки се, че чете съсредоточено.
Алек Бюканън се появи забързан откъм стълбите. С дългата си тъмна коса, кръвясали очи и набола брада, детективът под прикритие изглеждаше като дрогиран тартор на банда. Бюканън не работеше в техния отдел отдавна. Беше се прехвърлен съвсем наскоро, а преди това беше работил само в нравствения. Суини никога не бе говорил с него, но беше чувал за репутацията му — да не ти се падне да ти има зъб!
Един млад униформен полицай от уличните патрули търчеше след Бюканън. По лицето му бе изписана тревога, потеше се обилно. Суини се престори на погълнат от работата си, докато двамата мъже влязоха в офиса на лейтенанта. После взе телефона, натисна бутона за задържане на повикването и допрял слушалката до ухото си, се завъртя на стола, за да види какво става.
Луис не се забави и веднага вдигна скандал. Гневът му беше насочен към младия полицай. Суини се опита да не се усмихне, докато гледаше как лейтенантът се пени. Размахваше дългия си кокалест пръст във въздуха и нареждаше.
Суини беше дочул какво е станало — патрулният полицай провалил бог знае колко месечна работа под прикритие. Станала голяма каша. Двама детективи си говореха за това край кафе-машината следобед. От това, което Суини дочу, Бюканън се бе проявил като шибан супер-герой. Измъкнал ченгето от свърталището на наркопласьорите, където се водела престрелка. Алек вероятно щеше да получи още една официална похвала, но по изражението му личеше, че той иска нечия глава, а не медали. Суини предположи, че иска да се разправи с тъпото хлапе, но след като гледа една цяла минута, осъзна, че гневът на детектива е насочен към лейтенант Луис. Може би защото бяха насадили Бюканън с Танър, за когото всички в отдела знаеха, че не може да си контролира нервите.