— Казвам се Регън Мадисън — каза тя, постави куфарчето си върху пластмасовия стол срещу бюрото му и застана до него.
— Дошла си да съобщиш за някое престъпление ли?
— Приятелката ми Кордилия Кейн ме помоли да се отбия и да проверя дали има някакво развитие във връзка с нейното оплакване от психолога д-р Лорънс Шийлдс.
Той не се престори, че знае за кого му говори.
— Кой?
Красавицата повтори дума по дума това, което беше казала току-що. Той все още не се сещаше за кого или какво говори. Започна да увърта и усуква, като пусна редовната фраза, с която отговаряше на всички запитвания по телефона.
— А, да… разследването още продължава.
— Какво точно е направено?
— Виж… ще трябва да опресниш паметта ми. Имам толкова разследвания на главата.
И преди да довърши изречението, се прозя шумно. „Каква колосална загуба на време!“ — помисли си Регън. Корди беше права. Суини бе отвратителен и очевидно некадърен. Демонстративната му незаинтересованост я вбеси.
Освен това я гледаше похотливо. Беше прекалено зает да се взира в гърдите й, за да я погледне в очите. С усилие на волята тя се овладя и обясни кой е д-р Шийлдс и какво е причинил на Мери Кулидж. Но когато приключи с обясненията, Суини още не даваше вид да се сеща за този случай.
— Твоята приятелка… как се казваше?
— Кордилия Кейн.
— Каква е връзката ти с нея?
— Моля?
— Попитах каква е връзката ти с нея.
— Кордилия ми е приятелка.
— Не, не с нея — с другата жена. Тази, която се е самоубила.
— Казва се Мери Кулидж.
— Ясно.
Стараеше се да й покаже, че изобщо не се интересува от това, което му говореше. Гледаше примижал и грубо се прозяваше през секунда. Боже, какъв изрод! Ако се облегнеше още малко на стола, щеше да се прекатури назад и Регън започна да се надява точно това да се случи.
— Искам да поговорим за това разследване, детектив Суини. Имате ли някаква представа…
Той махна с ръка, за да я прекъсне:
— Сега се сещам. Нали ти казах, имам толкова много случаи, че ми е трудно да ги помня всичките. Но вече си спомних. Твоята приятелка беше много ядосана на д-р Шийлдс. Каза ми, че е сигурна, че той е виновен за самоубийството на старата дама. Разследването е в папката с висящите случаи — добави той сериозно и посочи чекмеджето на бюрото си.
— А има ли напредък?
— Ами истината е, че… — Той сви рамене. — Работя по случая.
Идеше й да се разкрещи. Вместо това си пое дълбоко дъх. Нямаше да научи нищо, ако се скараше с него.
— Разбирам. Но може ли да ми кажете…
Той не я остави да продължи.
— Дежурството ми за днес изтече. Защо не се върнеш утре и да подадеш писмено запитване?
Регън кипеше от яд.
— Опасявам се, че това няма да стане. Лейтенант Луис тук ли е?
Сладураната започваше да показва нокти. Негодуванието на Суини се превърна във враждебност. Как смееше да го заплашва, че ще отиде при шефа му!
— Лейтенантът е зает — каза той и кимна с глава към офиса зад гърба си. — Освен това той просто ще ти каже, че трябва да се обърнеш към мен, а аз нямам никакви новини, които да ти съобщя.
— Направено ли е изобщо нещо? Някой говорил ли е със съседите или…
— Така, както изглежда, този Шийлдс не е направил нищо незаконно. Знам, трудно е за преглъщане, но това е положението. Жената доброволно му е дала всичките си пари и после се е самоубила. Съвсем просто е. Случаят е приключен.
— Значи разследването всъщност не е отворено, така ли? — Тя беше бясна, лицето й бе пламнало, но на него не му пукаше.
— Разбира се, че е отворено. — Той присви рамене. — Отворено, в случай че се появи някое сериозно доказателство.
Регън огледа залата за помощ. Видя четиримата в стъкления офис в дъното. Човекът зад бюрото очевидно бе лейтенантът. Той крещеше и размахваше ръце.
После един от другите мъже привлече вниманието й. Облечен в мръсни дрехи, той стоеше подпрян на прозореца и очевидно каза нещо, което още по-вече разяри лейтенанта, който започна да блъска с юмрук по бюрото. Това избухване явно никак не смути мъжа.
Сетне лейтенантът насочи гнева си към униформения полицай. Дори и през затворената врата се чуваха някои от ругатните и заплахите. Мъжът, който стоеше подпрян на прозореца, се притече на помощ на полицая — застана пред него и каза на лейтенанта нещо, от което той сякаш превъртя от ярост.
Регън нямаше намерение да ги прекъсва. Не искаше да има нищо общо с такъв шеф и със сигурност нямаше да го моли за помощ.