— Ти не ми даде последните бележки на Ейдън — каза тя сопнато — и в резултат от това събранието бе пълна катастрофа. Няма да успея да си свърша работата, ако продължаваш да ми правиш тези номера!
— Сигурна съм, че Хенри разпечата всичко, което беше изпратено по имейла — каза Регън. — Не съм го изтрила и с удоволствие ще проверя всичко, когато се върна в хотела.
— Очаквам тези бележки на бюрото си утре!
— Сигурна съм, че всичко, което изпрати брат ми, беше разпечатано — повтори Регън.
— Трябва ли да занимавам Ейдън с това?
Регън преброи до пет, но не помогна.
— Най-добре го направи! — изкрещя тя и рязко затвори телефона. После продължи да се взира ядосано в него.
— О, ти също отиваш в моя списък! — измърмори тя. Искаше й се да може да уволни Емили на секундата, по телефона. Обаче не можеше. Нямаше власт да го направи. Наблизо отекна гръмотевица и прекъсна ядните й мисли. Тя пъхна телефона в чантата си и се върна в стаята, за да потърси Корди и Софи. Искаше да си тръгнат, преди настроението й напълно да се е развалило. Докато затваряше тежката врата зад себе си, забеляза, че единият от бодигардовете бе коленичил и изключваше газта на камината.
Регън предположи, че е пропуснала ритуала с огненото пречистване. Не можа да намери Софи, но Корди беше там, където я беше оставила — продължаваше да седи на неудобния сгъваем стол до стената. Регън седна до нея и прошепна:
— Може ли вече да си тръгваме?
— След минута — отвърна Корди. — Шийлдс ни разказва историята на един от своите ученици. Очевидно смята, че тя е изключително вдъхновяваща и поучителна.
— Ученици? Той да не преподава нещо?
Корди поклати глава.
— Така нарича нас. Всички хора, които са посещавали семинарите му, са негови бивши ученици. Как може някой, дори и малоумен, да се хване на това? Такъв мошеник!
— Огледай се — прошепна Регън. — Стаята е пълна с нещастни хора, които отчаяно искат да променят живота си. Той им казва това, което те искат да чуят.
— Още по-важно е, че им дава възможност да винят другиго, вместо да поемат отговорност за собственото си поведение.
Софи беше права, той наистина превръща уязвимите в своя плячка.
— Ще помоля Ейдън да уволни Емили — съобщи Регън.
Корди рязко се обърна към нея.
— Наистина ли? — Изглеждаше искрено развълнувана.
Регън повтори разговора, който бе провела с противната жена.
— Ти какво би направила на мое място?
— Накарай Ейдън да нарита кльощавия й задник — прошепна тя. — Трябва сама да избереш следващата му асистентка. Той очевидно попада на неподходящия тип жени.
— И какъв тип са те?
— Млада, красива, руса, слаба…
— Теб какво те интересува как изглежда тя?
Корди присви рамене засегната:
— Не ме интересува. Ти си тази, която се оплаква.
Регън въздъхна:
— Не мога да я уволня, тя не работи за мен. Освен това Ейдън се нуждае от помощта й.
— Намери някоя друга, която да му помага.
Шийлдс повиши глас, докато приближаваше края на историята. Последваха аплодисменти. Той изчака шумът да стихне, после съобщи, че спонтанното занимание е приключило, и подкани хората да общуват помежду си. Само след секунди психологът бе заобиколен от жени, които се бореха за вниманието му.
— Вали ли? — попита Корди. Тя повдигна един кичур от дългата си коса, въздъхна и го пъхна зад ухото си. — Косата ми вече е започнала да настръхва, значи вали.
— Глупости — каза Регън. — Косата ти не настръхва, тя се къдри.
Корди затършува в чантата си, откри една шнола и се зае да прибира косата си на кок.
— Ще отида да взема колата и ще спра под навеса. Ти намери Софи и я извлечи насила, ако се налага — каза Регън.
Тя събра нещата си, пъхна папката под мишница и се отправи навън. Настроението в стаята още бе приповдигнато, много от участниците се смееха нервно и говореха един с друг. Такова нетърпение, такава надежда, помисли си Регън. Беше сигурна, че чува отчетливия смях на Софи. Как, за бога, понасяше да стои толкова близо до Шийлдс?
Регън, изглежда, бе единствената, която бързаше да си тръгне. Осветление на верандата и около сградата почти липсваше. Едва виждаше къде стъпва.
Ако беше песимистка, щеше да си помисли, че дъждът я е дебнал да излезе, защото в секундата, в която се показа изпод навеса, лекият ръмеж премина в порой.
Тя се втурна към паркинга, а капките биеха по лицето й и я заслепяваха. Тъй като не се беше сетила да си вземе чадър, се прикриваше със синята папка.
Докато стигна до паркинга, коляното й вече пулсираше. Поколеба се дали да не спре и да събуе високите си неустоими обувки, но оставаха само петдесетина метра до колата и се отказа. Вече стискаше ключа, той бе закачен на една верижка като гривна. Регън нахлузи верижката на ръката си, за да може да хване чантата си и да побегне.