Можеше да мине напряко през тревата, но тогава красивите й меки кожени обувки щяха да бъдат съсипани. Боже, каква идиотка бе, да се обуе с високи токове!
Беше на трийсетина метра от автомобила си, когато й се стори, че някой я вика. Автоматично се извърна по посока на звука, но лявото й коляно поддаде и тя рязко политна. Изплака от болка, пусна чантата и папката, за да се подпре с ръце и да смекчи падането. Беше свикнала коляното й да излиза от ставата — случваше се поне веднъж месечно, но болката обикновено преминаваше след няколко секунди. Този път беше различна — режеща и непоносима.
Половината от съдържанието на чантата й се разпиля по земята. Надигна се и прибра червилото и портфейла си. Някой пак й извика. Дочу писклив глас или може би вятърът създаваше тази илюзия? Тя напрегнато се ослуша, докато тъпчеше портфейла си в чантата, после се изправи с олюляване.
Нищо. Реши, че всичко е било плод на въображението й. Мислеше единствено за това как да се скрие от дъжда. Тогава го чу да се приближава, преди да го види.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Цяла седмица беше изминала от мига, когато уби бегачката, а полицията не бе дошла да блъска на вратата му, за да го отведе в белезници. Седем дни и нощи той се мята между откровения ужас и ненадейната радост. Будеше се нощем и си мислеше: „О, боже, какво направих?“, и чуваше демонът да шепти в отговор:
— Извършихме безнаказано убийство.
Беше петък и звярът се пробуждаше. Пак трябваше да отиде на лов. Последният му опит замалко не бе завършил с провал, но той се надяваше да се е поучил от грешките си и да се справи по-добре този път, защото не можеше да си позволи нова издънка. Да, тази вечер щеше да бъде по-добре подготвен. В очакване на вечерта си бе приготвил в една чанта тъмен анцуг, нова бейзболна шапка — трябваше да изхвърли старата заради петната от кръв — и черни маратонки. Беше пъхнал багажа под задната седалка на колата, заедно с очила с дебели стъкла и рогови рамки, тъмнокафява перука, дълга до раменете и вързана на опашка с червено-бяла кърпа, каквато носеха колоездачите, и особено важния чифт нови черни ръкавици. Дори си беше купил брада и лепило от един магазин за забавления и я беше подрязал до подходяща дължина, за да не заприлича на равин.
Все още смяташе, че може да надвие всяка жена, но за всеки случай пъхна един нож във вътрешния си джоб. Прекара часове наред в обмисляне на стратегията си и се опита да предвиди всяко възможно развитие. Когато най-после бе облечен и готов за излизане, спря за момент пред огледалото в банята на горния етаж и се огледа. Беше доволен от това, което видя: дори собствената му майка нямаше да го познае.
Демонът също щеше да бъде доволен.
В едно нещо беше сигурен — не можеше пак да се върне у дома с издрани лице и ръце. Можеше да лъже убедително, когато се налагаше, но кървавите драскотини бяха привлекли вниманието към него. Бяха непростими. Той просто трябваше да бъде по-внимателен. Всеки път, когато се сетеше за първия сблъсък, го обливаше студена пот. Размина се на косъм да го заловят…
Тази вечер щеше да бъде различно. Предишния път беше имал късмет, но сега не биваше да разчита на благосклонната съдба пак да му се притече на помощ. Беше се поучил от грешките си. „Стани невидим!“, стоеше на първо място в списъка му. Така че тази вечер се преструваше на бегач. Беше в чудесна форма след всички вечери, прекарани във фитнеса. Дали не се бе подготвял за това, без да го осъзнава? Беше започнал леко да се вманиачава, но сега разбираше, че взе да тренира истински след първата вдигната тежест.
Откриването на избраната жертва се оказа изненадващо лесно. Тя буквално се приближи до колата му и почука на прозореца. Толкова близо беше! Излезе от хотела заедно с една приятелка точно когато той се появи с колата си иззад ъгъла. О, каква гледка…
— Идеално — прошепна той. — Абсолютно идеално.
Един автомобил тръгна да излиза на заден и препречи улицата, така че той можеше да спре и да огледа жената, без да привлича вниманието й. Дори отвори прозореца с надеждата да подуши парфюма й.
Щеше да я проследи и да изчака своя шанс, но още веднъж извади късмет. Чу един пиколо да пита друг дали знае най-прекия път до Лиъм Хаус. Колата й потегли и той се опита да я проследи, но я загуби, когато тя зави по Мичиган Авеню. Стигна до Лиъм Хаус, намери си място за паркиране на около четиристотин метра и после пробяга разстоянието до заседателния център.