Намести шапката върху перуката си и обиколи два пъти сградата, без да бърза, оглеждайки предпазливо района. Надяваше се да открие алея за джогинг наблизо, за да се престори, че е тръгнал към нея, но такава нямаше. Само улици, паркинги и един малък парк в средата.
Много му хареса, че осветлението пред заседателния център бе доста слабо. Но от няколко прозореца струеше светлина, както и от входната врата, към която бързаха мъже и жени. Постоя известно време в сенките на дърветата. Страхуваше се, че избраницата му може да е влязла вътре, докато той обикаляше.
Изчака още половин час и започна да се изнервя. Вътре ли беше тя? Върна се назад още веднъж, пробяга през паркинга и най-после откри колата й в далечния край на парка.
— Да! — прошепна той, премалял от облекчение. Всичко беше наред, тя беше вътре.
Не му се наложи да чака дълго. Търсеше си по-добро място, от което да наблюдава входа на сградата, когато вдигна глава и я видя. Преди вратата да се затвори зад нея, за момент тя бе като с ореол от светлина. Той буквално ахна при вида на красотата й. Примигна и за секунда хубавото й лице се промени като с магия и пред него се появи любимата му Нина. Отново примигна и пак видя само жената. Какво бе накарало мозъка му да му изиграе този трик? Може би тъмната й коса. Може би защото тя бе избраницата, идеалната.
Усети стягане в гърдите. Изведнъж чу някакъв звук зад себе си. Там, където стоеше, се виждаше съвсем ясно, така че бързо коленичи и се престори, че завързва обувката си, докато някакъв непознат с торба покупки го подмина. Държа лицето си извърнато настрана, докато мъжът изчезна. Светкавица раздра небето. Осъзна, че трябва да действа бързо. Вятърът се беше усилил и виеше. Нахлупи още по-ниско бейзболната си шапка и си пое дълбоко дъх. В този миг плисна проливен дъжд.
Сега тя беше пред него и крачеше бързо с дългите си крака. Той излезе от скривалището си, без да забелязва капките, които се стичаха по лицето му, и продължи да я наблюдава. В сумрачната светлина на уличните лампи кожата й изглеждаше златиста.
Златно момиче — точно това бе тя за него! Наградата, която щеше да грабне само след секунди. Опита да се наслади на всяка малка подробност, свързана с нея. Искаше да запомни всичко, как се движеше тя, как миришеше, каква беше на пипане, когато я сграбчеше.
Тя имаше толкова красиви и силни крака. Също като Нина преди катастрофата. И също като жена му се движеше с елегантна грация, вдигнала високо глава, с леко поклащане на ханша.
Мозъкът му се възпротиви на сравнението или може би демонът го предупреждаваше да не допуска такива опасни мисли. Не, тя изобщо не можеше да се сравнява с Нина. Просто трябваше да свърши работата… При тази конкретна мисъл ръката му се плъзна в джоба и пръстите му обвиха дръжката на ножа.
Той направи първата крачка към нея и извика:
— Почакай!
Красавицата не намали ход, така че той побягна подире й и отново извика. Този път чу яростта в гласа си.
Тя се обърна и погледът й го улови точно когато се извръщаше.
Той спря толкова рязко, че буквално се олюля. И ужасен я видя да пада. Левият й крак буквално се прегъна под нея, сякаш костта й се бе разтопила. Тя се строполи на паважа и изплака от болка. Той притисна ръце към ушите си, за да спре този звук. Всичко сякаш се случваше на забавен каданс, също като катастрофата преди години. Спомни си измъчения вид на красивото лице на жена си, преди металът да се забие в краката й.
Мозъкът му не можеше да го понесе. Какво се беше случило току-що? Той се дръпна назад, после спря. Бедничката! Изпитваше силна болка, точно като неговата Нина.
Трябваше да й помогне, а знаеше, че това е абсурдно. Защо изпитваше неустоимото желание да помогне на някого, когото е бил твърдо решен да унищожи?
Не искаше да го направи. Стоеше и я гледаше. Отдръпна се още по-назад, но продължи да я гледа как се мъчи да се изправи на крака. Два пъти почти успяваше, преди отново да се строполи на земята. Бедната… Той си помисли, че тя сигурно плаче, но вятърът заглушаваше всички звуци.
Не можеше да спре да я гледа, а и тя също не отделяше очи от него, докато се опитваше да се изправи. Помежду им имаше връзка. Той го усещаше и в сърцето, и в душата си, където живееше демонът.
Тя първа отмести поглед, завъртя се и закуцука като ранено животинче, а отворената чанта висеше от ръката й.
Жената вървеше към колата си. Той чуваше гласа на демона, който напяваше в ухото му: Хвани я, хвани я, хвани я! Втурна се след нея. — Долавяше учестеното си дишане, докато скъсяваше дистанцията.
Беше почти готов да се хвърли отгоре й, когато го заслепиха ярки светлини. Какво беше това? Наведе глава и се обърна, търсейки тъмнината.